„На Граса Машел и семейство Мандела; на президента Зума и членовете на правителството, на държавните и правителствени ръководители – минали и настоящи. Скъпи гости, за мен е изключителна чест да бъда с вас днес, да отпразнувам живот, който не прилича на никой друг. На хората от Южна Африка – хора от всяка раса и път в живота, светът ви благодари за това, че споделихте Нелсън Мандела с нас. Борбата му беше ваша борба. Триумфът му беше ваш триумф. Вашите достойнство и надежда намериха израз в живота му и вашата свобода, вашата демокрация са неговото завещано наследство.
Трудно е да възхвалявам някой – да уловя в думи не само фактите и датите, които правят живота му, от съществено значение е истината за тази личност – неговите съкровени радости и страдания, тихите моменти и уникалните качества, които осветяват душата му. колко по-трудно е да направя това за една гигантска история, човек, който премести една нация към справедливостта и продължава да прави същото с милиарди по света.
Роден през Първата световна война, далеч от коридорите на властта, едно момче стана Мадиба може да се нарече последният велик освободител на 20 век. Подобно на Ганди, той ще поведе съпротивата, която в началото си няма изгледи за успех. Подобно на Кинг, той ще даде мощен глас на потиснатите и морална необходимост от расова справедливост. Той ще изтърпи брутално лишаване от свобода, което започна по времето на Кенеди и Хрусчов и достигна своя финал през Студената война. Излизайки от затвора, без силата на оръжието, той ще – подобно на Линкълн, държи своята страна на едно, когато е заплашена да се разцепи. Подобно на бащите-основатели на Америка, той ще издигне конституционния ред, за да запази свободата за бъдещите поколения – ангажимент към демокрацията и върховенството на закона, ратифицирани не само от издигането му, но и от желанието му да се оттегли от властта.
Предвид размаха на живота му и обожанието на това, че го е спечелил по право, е повече от съблазнително да помним Нелсън Мандела като икона, усмихнат и ведър, откъснат от безвкусните дела на тези, които са по-малко мъже. Но Мадиба сам силно устоя на подобен безжизнен портрет. Вмести това, той настоя на сподели с нас своите съмнения и страхове, неговите грешки, наравно с неговите победи. „Аз не съм светец”, каза той: „Освен ако не смятате, че светец е грешникът, който продължава да опитва”.
Това беше така, защото той можеше да признае несъвършенството, защото можеше да бъде изпълнен с чувство за хумор въпреки тежкото бреме, което носеше, затова го обичахме толкова много. Той не беше статуя, направена от мрамор, той беше човек от плът и кръв – син и съпруг, баща и приятел. Затова научихме толкова много за него, затова все още може да се учим от него. В дъгата на живота му ние виждаме човек, който спечели своето място в историята с борба и проницателност, постоянство и вяра. Той ни казва какво е възможно, не само от прашните страници на учебниците, но и в реалността.
Но Мадиба дисциплинира гнева си, и насочи желанието си да се бори в организация, платформа и стратегия на действие, така че можете и жените да могат да отстояват своето достойнство. Нещо повече, той прие последствията от действията си, знаейки, че застава до мощни интереси и несправедливостта има цена. „Борил съм се срещу бялото господство, борил съм се и срещу черното господство”, каза той през 1964 година по време на процеса срещу него. „Възхвалявах идеала на демократичното и свободно общество, в което всички живеят заедно в хармония и с еднакви възможности. Това е идеал, за който се надявам да живея и да постигна. Но ако е необходимо, това е идеал, за който съм готов да умра”.
Мандела ни научи на силата на действието, но и на значението на мотивите и аргументите, на нуждата да се учат не само тези, които са съгласни, но и на тези, които не са. Той разбра, че идеите не могат да бъдат затворени между стените на затвора или да бъдат разрушени с куршум от снайпер. Той обърна процеса срещу него в обвинителен акт срещу апартейда заради своите красноречие и страст, но също и заради своето обучение за адвокат. Той използва десетилетията в затвора, за да изостри своите аргументи, но също така да разпространи жаждата си за знания и към други хора от своето движение. И той научи езика и обичаите на своите угнетители, за да може един ден да им предаде по-добре как тяхната собствена свобода е зависела от неговата.
Мандела показа, че действията и идеите не са достатъчни, без значение колко са прави, те трябва да бъдат изваяни в закони и институции. Той беше практичен, тествайки своите убеждения срещу твърдата повърхност на обстоятелствата и историята. На основните принципи той беше непреклонен, затова той бе способен да отхвърли сделки за условно освобождаване, напомняйки на режима на апартейда, че „лишените от свобода не могат да сключват договори”. Но както показа в мъчителните преговори за прехвърляне на властта и изготвянето на нови закони, той не се страхуваше да прави компромиси в името на по-голяма цел. И защото той не беше само лидер на движение, но и изкусен политик, Конституцията, която създаде, бе достойна за тази мултикултурна демокрация - вярна на визията за закони, които защитават както малцинството, така и мнозинството, и скъпоценните свободи на всеки един южноафриканец.
Накрая Мандела разбра връзките, които държат човешкия дух. Има една дума в Южна Африка – Ubuntu, която описва най-големия му дар – неговото признание, че всички ние сме свързани заедно по пътища, които не могат да бъдат видими за окото, че е налице единство на човечеството, че постигаме себе си, като споделяме с другите и се грижим за тези около нас. Не можем да знаем колко от това му е вродено и колко е оформено и полирано в тъмната самотна килия. Но ние помним жестовете – големи и малки, представяйки своите съкилийници като почетни гости на инаугурацията му, превръщайки семейната си трагедия в призив за борба със СПИН-а – това разкри неговата съпричастност и разбиране. Той въплъщава не само Ubuntu, той научи милиони да намират истината чрез себе си. Необходим бе човек като Мадиба да освободи не само затворника, но и тъмничаря, да покаже, че трябва да вярваш на другите, за да може и те да ти повярват, да се научиш, че помирението не е въпрос на игнориране на жестокото минало. Той промени закони, но и сърца.
За народа на Южна Африка, за тези, които той вдъхнови по целия свят – смъртта на Мадиба е правилното време за траур, но и време да отпразнуваме неговия героичен живот. Но аз вярвам, че е и време, което да подтикне всеки един към самоанализ. С честност, независимо от обстоятелствата, трябва да се попитаме: колко добре съм прилагал неговите уроци в моя живот?
