„Всеки ден има опасност някой да те застреля пред училището или на път за вкъщи. А много често вечер ми е трудно да си пиша домашните, защото има престрелки. Уморително е постоянно да си нащрек - да се пазиш от членове на банди, сутеньори, дилъри или обикновени крадци. Животът е твърде кратък тук.”
Колко често човек може да чуе подобен разказ от устата на 13-годишно дете?
В случая не става дума за американски филм за живота в гетото. За шестокласника Джорди и най-стряскащите холивудски продукции бледнеят пред ежедневието в най-опасната част на нюйоркския квартал Бруклин. Районът на Мъртъл авеню има мрачната слава на гнездо на улични банди, които воюват помежду си в нестихваща война за наркотеритории и търговия с човешка плът, оръжие и всичко, което може да бъде откраднато с пистолет в ръка.
На около час път с влак извън Манхатън, екипът ни попада пред сградите на т.нар. „проект Рузвелт” – общински блокове, в които са настанени най-бедните, бездомни жители на Бруклин. Както всички останали общински жилища и временни приюти в покрайнините на американските мегаполиси, „проектът Рузвелт” отдавна е просто гигантски развъдник на престъпност.
На километър от спирката на влака и последния полицейски патрул се намира академията „Рон Браун”. Джорди е едно от 250 деца, който учат тук. Всички те са с афроамерикански и латиноамерикански произход.
„Голяма част от учениците живеят с бабите си или други роднини, защото родителите им са в затвора. Неграмотността е основният проблем, с който се борим. Една трета от децата не могат да четат. За да убедя родителите и настойниците, че трябва да се грижат за децата и че образованието е важно, обикалям домовете им след часовете. Не можете да си представите какво виждам! Дупки в стените, миризма на урина, спринцовки по пода, липса на отопление и мебели... Хора живеят като животни в 21 век, в квартал на града, който се смята за столица на света!” Това разказва директорът на академията „Рон Браун” Селесте Дългас.
За да се уверим в думите й, питаме шестокласниците, събрани в библиотеката на училището, колко от тях имат роднини, които са били простреляни или убити от върлуващите в района банди. Всички, без изключение, вдигат мълчаливо ръка с вперени в пода погледи.
„Аз харесвам униформата си. Нямам много други дрехи и се налага майка ми да я пере постоянно, но така не мисля какво ще облека – винаги е ясно! Дойдох в това училище, защото имах проблеми в предишното. Сега участвам в театралните постановки, пея в хора и съм доволен, че нямам неприятности ”, продължава Джорди.
След като децата излизат от стаята, от директорката разбираме, че миналата година при планиран обиск на учениците в съседно училище в раницата на Джорди са намерени два 9-милиметрови, полуавтоматични пистолета Глок 17 с пълни пълнители и патрон в цевта. Детето обяснило, че трябва да ги предаде на роднини след училище. Веднага след обиска станало ясно, че с оръжията са извършени няколко престъпления – включително убийство. Джорди е изключен от училището, а след това приет в академията „Рон Браун” година по-късно в опит да започне на чисто.
От 2006 година насам това училище е показателно за усилията на американската образователна система да измъкне децата с малцинствен произход от мизерията на крайните квартали. За да ги откъсне от заобикалящата реалност, директорката включва академията в национална програма за развитие на изкуството в училищата. Ефектът е забележителен – бездомни деца, деца с полицейски досиета и проблемно поведение започва да танцуват, пеят, рисуват и играят в театрални постановки. Оказва се, че покрай изкуството, оценките на стандартизираните тестове се повишават цели два пъти, а децата драстично намаляват отсъствията си. Много от тях вече мечтаят за университетско образование и истинска работа.
„Моята задача е да накарам децата да заобичат училището. На всяка цена трябва да намерим нещо, в което всяко дете е талантливо. Така то ще започне да „свети” на останалите!”, казва директорката Селесте Дъглас.
Защо го правят американците?
На прага на новата учебна година в България можем да намерим два отговора, които спокойно можем да приложим у нас.
Дори по време на криза, в Съединените щати един бизнес процъфтява, както никой друг – частните затвори, издържани с държавни пари. Точно така – в страната, която държи световния рекорд по брой на лишените от свобода на глава от населението, частните поправителни институции са превърнати в доходоносен бизнес, който жъне нечувани успехи, докато най-бедните страдат.
Сухата статистика показва, че повече от 6 милиона американски граждани са в някакъв вид затворническа институция. Това е световен рекорд. За много американци, особено цветнокожите мъже, затворът е просто част от израстването, също както гимназията и университетът са за богатите, бели граждани на страната. Повече от половината афроамериканци без гимназиално образование прекарват време зад решетките в някакъв етап от живота си.
Размерите на тази тенденция са толкова големи, че в момента има повече цветнокожи граждани на Съединените щати в затвора, отколкото някога са били лишените от свобода по време на робството, преди да бъде премахнато през 1850 година. През изминалите две десетилетия парите похарчени от американското правителство за затвори надвишават 6 пъти инвестициите в образованието. Крайната сметка показва, че годишната издръжка на един затворник струва на данъкоплатеца 40 000, а на един ученик – около 8000 долара.
Първи отговор: Да имаш неграмотни граждани е прекалено скъпо.
Всяка година на територията на Съединените щати се изграждат десетки нови затвори. В този момент всеки външен наблюдател би попитал: Как американците знаят колко точно затвори да построят, колко килии, колко решетки да излеят?
Отговорът може да звучи наивно, но е истина – за да прогнозират колко хора ще влязат в затвора след 10 години, американците преглеждат учебните досиета на всички четвъртокласници в страната. Колко пъти девет годишните са отсъствали от училище без причина и как се справят с четенето – това са критериите. Ако в 4 клас не можеш да четеш, най-вероятно ще станеш клиент на правосъдната система. Всички тези показатели са следени и грижливо вписвани от цяла армия социални работници, които гарантират, че ще осигурят затворнически мартак за всеки, който наруши закона. Всичко това в страната, която държи повече хора под ключ, отколкото някога е имало в Съветския „Гулаг”.
Това е причината Селесте Дългас да е толкова щастлива от резултатите на изпитите в края на годината.
Това е причината и Ерик Махмуд от обикновен училищен директор да се превърне в местна знаменитост със статута на рок звезда. Той е основател на гимназията „Харвест” - училище за деца от крайните северни квартали на американския град Минеаполис (Минесота). В него учат 1200 от най-бедните деца в града – над 90% са цветнокожи, повечето от тях - първо поколение имигранти от Сомалия, Етиопия и Афганистан.
Малко повече за Северен Минеаполис ни казва преподобният Джери Макафи от местната църква: „Неграмотността носи след себе си бедност. Повечето от семействата тук са разбити – родителите не се интересуват от децата си. Затова улиците са пълни с ядосани, млади, гладни и необразовани хора. Големият проблем е, че днес е толкова лесно да си купиш пистолет. Може би заради това няма седмица, която да мине без убийство.”
Какъв е отговорът на местните учители в гимназията „Харвест”?
Строга система от правила
Имат отделни паралелки за момичета и момчета. Екипът ни влиза в занимание на предучилищна група, където 21 момчета, облечени в училищните униформи, са насърчавани от 2 учителки да стоят изправени, да внимават и да уважават съучениците пред портретите на Мартин Лутър Кинг, Джеси Оуенс, Нелсън Мандела и Барак Обама.
В това училище има двама преподаватели във всеки час, докато децата не влязат в пети клас. Тук учат повече - учениците стоят в класните стаи час и половина повече всеки ден, а учебната година е с цели 26 дни по-дълга.
Осигурена е храна – почти всички деца се хранят безплатно
Всеки петък учениците полагат изпит по основните предмети. По-сериозна проверка на знанията и уменията се прави на всеки 6 седмици. Тестове в началото и края на годината също са задължителни в училището, в което на стените често могат да се видят плакати с надпис „Ние вярваме в нашите ученици”.
„Нашата основна цел е университетът. Всеки ден повтаряме на децата, че трябва да имат достатъчно високи оценки, които да им осигурят стипендии, за да продължат да учат. А постоянните проверки на знанията са задължителни – не можем да чакаме до края на годината, за да разберем дали сме на прав път”, казва директорът Ерик Махмуд.
В петък заниманията са по-кратки и задължително завършват с тържество и безплатна храна в една от залите на училището. На него не присъстват единствено тези ученици, които са имали лошо поведение през седмицата. За тях денят е с нормална дължина.
Всяка петъчна вечер учителите се събират, за да обсъдят резултатите от последните контролни. След това обикалят домовете на учениците си, за да се убедят, че на ученето се гледа сериозно и от родителите. В деня, в който ученик от това училище отсъства 10 дни, без да има сериозно заболяване, досието му автоматично отива на бюрото на някой от щатските прокурори, който започва разследване. В Минесота случаите, в които родители губят правата над децата си и лежат в затвора именно заради отсъствия, не са изключение.
Когато основава училището с дарения от местни фирми преди около 10 години, Ерик Махмуд често е критикуван за суровите правила, които налага. Резултатите обаче затварят устите на всички критици. На съдбовия тест след 4 клас миналата година учениците от гимназията „Харвест” се нареждат сред най-добрите в страната. Въпреки бедността, в която живят, 80% учениците тук отиват в колеж. Основната идея фирмите от Минеаполис, които спонсорират училището, е след завършването си, тези младежи да се върнат обратно в квартала си, за да помагат на другите. Тази есен в „Харвест” е назначена първата учителка, започнала обучението си тук.
За го правят така в Минеаполис?
Защото образованието е най-ефективният механизъм за обезвреждане на етническата, религиозна и социална бомба, която цъка в основите на Американската мечта. Ако днес само 3% от всички възрастни в щата са с малцинствен произход, след 20 години Минесота със сигурност няма да изглежа по този начин и властите го знаят. Ключът е в демографията - 30% от всички деца до 3 годишна възраст вече не са с европейски произход, те не изглеждат като връстниците си, често не са възпитавани като тях, огромната част от тях растат в бедни, имигрантски семейства, които живеят под прага на бедността. Именно те най-често стават клиенти на американската правосъдна система.
Втори отговор: Единствено образованието може да реши проблема с малцинствата.
Двете училища, в Бруклин и Минесота, всеки ден се сблъскват с бедни, неграмотни и често нерабиращи английски език общности, които са стотици пъти по-големи от тези в България или където и да е в Европа. На 15 септември те ни дават два отговора, които можем да превърнем в добър урок в началото учебната година.
