Лий Со-йън винаги се вълнува, когато си спомни за родното си място в провинция Хамгионг в Северна Корея. Там са растяли бели кайсии, за които местните вярвали, че те правят по-красив.

Лий е бивш войник от 4-и армейски корпус на армията на Северна Корея. Първият ѝ опит за бягство от страната на Ким е през 2006 г. Ситуацията там рязко се влошава, а Лий е принудена да продава стоки втора употреба по улиците. Заловена е при опит да премине в Китай и е хвърлена в ареста.

Успява да избяга две години по-късно.

Тя никога повече не може да се върне в родната си страна. Поне до момента, в който двете Кореи не се обединят. Дотогава е посветена на Женския корейски съюз, в който влизат жени бегълки от Севера като нея.

Ексклузивно, за първи път в България: Разказът на дезертьора.

Снимка: bTV

- Лий, много ви благодаря, че се съгласихте да дадете това интервю. Опишете ми вашето родно място, често ли мислите за него?
- Казвам се Лий Со-йън и съм родена в град Хуерьонг, в провинция Северен Хамгьонг. Бях част от 4-и армейски корпус в севернокорейската армия. След уволнението от армията избягах от Северна Корея и сега живея в Република Корея.

- Кога разбрахте, че Северна Корея не е най-великата държава на света, както учат децата там?
- Макар да ни учеха, че Северна Корея е най-хубавата страна в света, аз нямах никаква представа как живеят хората в страни като България, Щатите или Китай. Тъй като ни се налагаше от правителството на Северна Корея, че трябва да водим такъв живот, какъвто те кажат, смятах, че причината, поради която Северна Корея е най-хубавата страна в света, е заради доброто лидерство на Ким Ир-сен, Ким Чен-ир и Ким Чен-ун. Но узнах, че това е лъжа, когато, докато бях в армията, чух предаване от Южна Корея по радиото и прочетох листовки, които бяха долетели от там. Освен това, след като се уволних и се върнах в родния си град, по радиото чух за живота в Южна Корея, за който в предаването разказваха бежанци от Севера, и узнах, че в Северна Корея животът е най-труден, че няма храна и хората гладуват, че умират от глад, че не могат да останат в друга държава. По радиото разбрах, че няма свобода.

- Вие сте била част от армията. Как се озовахте като търговец на употребявани стоки?
- След службата си в армията се върнах у дома и това, което получих за пенсионирането си за близо 10-годишна работа, бе една банкнота от 100 вона с изображението на Ким Ир-сен, с която можеш да си купиш само два хляба. Започнах да се притеснявам как ще живея, а пък и правителството не предоставяше дажби ориз. Тъй като бях военен, ми предоставиха работно място, но в самата фабрика нямаше производство и работата в нея прекъсваше. Понеже не получавах заплащане от там, за да мога да се прехранвам, излязох на пазара и започнах да търгувам. Една позната ме запозна с един човек и започнах да търгувам с такива стоки, като например електроника, за да преживявам.

- Какво провали първия ви опит за бягство?
- След първия си опит за бягство бях репатрирана от Китай и прекарах една година в затвора. Тогава ме задържаха в предварителния арест, а в Корея ме осъдиха да изплащам греховете си чрез работа в трудов лагер. Трябваше да излежа присъдата си и тогава, докато бях в ареста, имаше много жени там. В нашата килия имаше повече от 10 жени, а килията беше по-малка от 10 квадратни метра. Трябваше да стоим много плътно. Всяка сутрин от 6 до 10 вечерта коленичихме, свеждахме глави и тъй като трябваше да прекараме време в самоанализ и разкаяние за греховете си, цялото ни тяло изтръпваше и така страдахме всеки ден. Когато излизахме от там, работехме в трудовия лагер на един строеж, без да ни се даде дори и глътка вода. Пренасяхме камъни, пясък, чакъл за строежа на мост. Освен това се качвахме в планината – всеки трябваше да превози по четири дървета и имаше смъртни случаи на жени, смачкани от отсичаните и превозваните дървета. Най-ужасното нещо, което видях там, бе, че дори бременните жени, без изключение, се трудеха. Имаше случаи като този, когато една бременна жена по време на проверката бе преметната на една греда, биха я с камшик, в резултат на което изгуби бебето и я оставиха да кърви без никаква медицинска помощ в килията.

- В затвора ли научихте как да избягате успешно през 2008 г.?
- След една година, прекарана в затвора, бях пусната на свобода. След като излязох, се опитах да продължа да живея в обществото, но вече бях станала предател и нямаше никакъв начин да живея в тази страна. Това е една от причините да се опитам втори път. Тогава трябваше да прекося ледената вода и понеже се опасявах, че ако при преминаването през реката, дрехите ми се намокрят, в Северна Корея ще узнаят всичко и ще ме хванат, преминах реката само по бельо и цялото ми тяло беше изранено до кръв. Но тогава мислех за това, че трябва бързо да прекося реката, преди да ме разкрият, и не можех нито да гледам кървящото си тяло, нито да извикам. И така отидох в Китай.

Всичко това ми отне две години, през които, заедно с живота в затвора, трябваше два пъти да премина река Туман, трябваше да се справям с големи трудности, само защото съм жена, родена в Северна Корея. И трябваше да премина през период на страдания, за да попадна в Южна Корея.

- Защо повечето дезертьори от Северна Корея са жени?
- Ако погледнем съотношението на бегълците, от 30 хил. бежанци 20 хил. са жени, като 15 хил. от тези жени са около и над 40-годишни. Причината за това е, че за да упражнява контрол над севернокорейския народ, Ким Ир-сен създаде дажбена система, но понеже дажбите ориз бяха съкратени, много жени поеха отговорност за препитанието на семействата си. Макар първоначално мъжът, като глава на семейството, да е отговорен за прехранването му, Северна Корея създаде такава система, при която мъжете непременно трябва да работят в предприятията, за да получат държавно обучение и да изпълнят дълга си да образоват семействата си. Затова жените нямат друг избор, освен да поемат отговорност за изхранването на семействата си. Те се опитват да въртят търговия, която не е успешна, или пък има случаи, когато правителството отнема всичко, изкарано със земеделски труд, и за да не умрат децата им от глад, много жени са принудени да бягат от Северна Корея. Тъй като сега съм водач на женска неправителствена организация, наречена „Съюз на жените Нова Корея“ в Република Корея, всички членове на организацията ни казват по този въпрос: „Не можех да оставя децата си да умрат от глад, не можех да позволя семейството ми да умре от глад, затова като майка нямах друг изход, освен да избягам“.

- Какво си мислите, когато слушате за ядрените опити на Пхенян?
- Когато бях в армията, мислех, че най-доброто е да се съхрани севернокорейската система с помощта на оръжие. Понеже нямах представа каква е ситуацията в Република Корея или в другите страни, смятах, че трябва да спасим горките южнокорейци и другите държави посредством оръжие, посредством ядрени бомби и ядрени опити. Затова, макар да гладувах, вярвах, че ядрените тестове са нещо правилно, но когато дойдох в Република Корея, разбрах колко е лоша системата на Северна Корея и като гледах как хората умират от глад, докато Северът прави ядрени опити, осъзнах, че ядрените опити не са наистина в името на жителите на страната и това трябва да спре. Лудост е севернокорейците да умират от глад, при все че разходите за извършване на ядрени тестове биха могли да стигнат за храна за 8 години. Освен това, макар международната общност се стреми към мир, тези ядрени опити го нарушават и затова те не са в името на световния мир, а са само за да може Ким Чен-ун да съществува. Поради това смятам, че ядрените опити са нещо наистина неправилно.

- Наистина ли вярвате, че някой ден двете Кореи ще се съберат и вие отново ще видите близките си?
- Мечтата ми е да се обединят Северът и Югът и да видя семейството си. Мисля, че мечтите се сбъдват и основната причина за това е, че доброто винаги побеждава. Смятам, че тъй като и двата народа се надяват Югът и Северът да се обединят и има много хора, които работят по въпроса за съединението, а и понеже това е добро дело, ще се осъществи. Затова, макар Ким Чен-ун да провежда ядрени опити, за да съхрани настоящото правителство, най-важното, което можем да направим в името на обединението, е да продължим да изучаваме какво могат да променят севернокорейците, да ги информираме за реалната ситуация извън страната, за да разберат кое не е правилно и да се опълчат на Ким и правителството му. И когато хората проявят признаци на събуждане, вярвам, че тогава двата народа ще обединят сили и съединението ще стане реалност. Вярвам, че тази мечта непременно ще се сбъдне.

Превод: Анелия Коруева