Брет Арчибалд оцелява след като прекарва 28 часа в океана. Една бурна нощ той пада през борда на лодката в Индийския океан. Плува в открито море повече от 28 часа, среща се с акула, нападнат е и от чайки. И все пак оцелява. С него разговаря Вяра Деянова в рубриката „Красив ум” в предаването "120 минути" на bTV.

- Здравей, Брет.
- Здравей, Вяра, как си?

- Аз съм добре, ти как си?
- Аз съм много добре. Всеки ден е добър в моя живот.

- Какво си казваш, когато се събудиш и погледнеш в огледалото. Това е чудо, нали?
- Това е повече от чудо. Дори не се поглеждам в огледалото. Аз живея до морето. Поглеждам навън към водата, гледам океана, клатя глава и си казвам: „Благодаря ти, Господи, че все още съм тук."

- Нека започнем отначало, Брет. Преди колко време се случи това с теб, тази ужасна среща с Океана?
- Преди три години и половина, беше 2013 г., април, бяхме на сърф пътешествие за две седмици, и докато минавахме през протока Ментауай в Западна Суматра, Индонезия, аз се почувствах зле. Там се случи инцидентът.

- Паднал си от борда, защото ти е прилошало?
- Да, всички бяхме яли някаква много лоша пица. Събудих се в 1:30 ч. сутринта и се чувствах ужасно. Много ме болеше стомаха... Имах нужда от чист въздух и излязох навън на палубата. Започваше буря… Валеше, а на мен все така ми се гадеше. Повърнах няколко пъти. Явно съм изгубил съзнание и съм паднал извън борда. Когато се върнах в съзнание, вече бях във водата и виждах как лодката отплава.

- Кое беше първото нещо, което си помисли в момента, когато осъзна, че си чисто сам в дълбокия Океан?
- В много, много, много дълбокия океан. На сто километра от брега. Чувството беше ужасно. Няма думи, които да опишат това. Отворих очите си, избърсах ги от водата с ръце, погледнах и видях,  моята лодка на петдесет метра отдалечена от мен и си казах: "Не, това не може да е истина и изкрещях. Изкрещях: „Върнете се. Върнете с”, а те просто продължаваха по пътя си в бурята.

- И кое беше следващото нещо, което направи?
- Знаете ли, това е невероятно. Мислех си, че умирам. Давах си сметка, че съм в опасна дълбочина в Океана, в открито море, така да се каже. Няма място, откъдето могат да минат други лодки. Бурята беше много силна. И започнах да се сбогувам със семейството си.

Казах сбогом на съпругата ми, на дъщеря ми, тя се казва Зара, на малкото ми момченце Джейми. Но знаете ли, беше много странно, много негативни неща ми се струпаха много бързо и си казах „Ок, ще умра, но как ще умра - ще бъда изяден от акула? Ще се удавя?” И изведнъж се случи нещо. Ние всички имаме невероятна воля за оцеляване. Всеки един човек на този свят притежава това.    

Мозъкът ми казваше: „Брет, спри”. Знаех, че лодката ми ще се върне за мен. Знаех, че приятелите ми ще се върнат да ме потърсят. Бързо премерих пулса си, той препускаше - беше нещо от рода на 190 удара в минута. Затворих очи и започнах да плувам. Направих упражнения, с които бързо успокоих пулса си. Ясно осъзнах, че трябва да плувам и се настроих много позитивно.

Представях си, че ще намеря дърво, дънер, пакет, който да мушна под дрехите и да стане пояс. Не спирах да мисля, че ще намеря нещо, което да ми помогне, но това така и не ми се случи. Нито за миг за тези 28 часа не намерих нищо.

- Имаше ли момент, в който да си помислиш, че тялото ти ще спре? Просто ще спре, въпреки волята ти.
- Вяра, ще ти призная - това се случи осем пъти. Просто знаех, че това се случва. Да, тялото ми спря. Появиха ми се крампи. Толкова ужасни крампи, дори и на пръстите. Тази част от ръката ми блокира. Останах в тази позиция и не можех да изпъна пръстите си. Започнах да изправям пръстите на едната ръка с другата и мислех, че ще отчупя вкочанените си пръсти. Мускулните ми връзки блокираха. Краката ми блокираха заради крампите. Аз блокирах и не можех да плувам и започнах да потъвам.

Но докато потъвах, умът ми казваше: „Бори се, бори се”. И придобих някаква сила, започнах да плувам и изплувах на повърхността отново. И така осем пъти. Спирах и всеки път нещо се случваше.

- Кога се появиха чайките?
- Вече беше съмнало, бях заспал… Усещането беше прекрасно. Казвах си: „О, толкова е приятно” и пляс, нещо ме плесна по главата. Както плавах, една чайка ме удари, обърнах глава и друга ме удари. Носа ми беше разкървавен, окото ми кървеше. Огледах се и си казах: „Уау, какво е това”. Е, това бяха чайките. Нападаха лицето ми. Но те си тръгнаха, явно бяха помислили, че съм умряла риба или нещо такова.

- И стигаме до историята с акула. Това е наистина невероятно.
- Беше много интересно. Мисля, че отново бях заспал. И тази риба започна да хапе тялото ми. Аз я ритах през цялото време. А тя започна направо да отхапва от мен и това ме събуди. Бутна се в бъбрека ми, силно. Интересното, е че реших, че това е баракуда. Има много такива риби в Океана. Невероятното, е че както захапа тялото ми, така ме върна отново във водата.

И си казах: „А, това не е баракуда, това е акула”. Потопих се под вода и започнах да се озъртам и видях акулата. В този момент си казах: „О, Боже тя е огромна. Ще ме изяде на един залък". Но после осъзнах, че това е черноперкова рифова акула. Дори повярвах, че ако се хвана за нея, тя може да ме хвърли на някой риф. Повярвах, че акулата може да ме спаси, а тя си тръгна. Аз започнах да плача, защото акулата си тръгна.

- Кой е моментът, в който си каза: „Няма да успея”? Имало е момент, в който от отчаяние си повтарял всеки компакт диск, който притежаваш, всяка книга, за да си в съзнание.
- Правих три неща - броях през цялото време. Хиляда и едно, хиляда и две, за да бъда в съзнание. Припомних си всяка една книга, която съм си купил през живота, Опитвах се да си спомня заглавието, автора, каква е историята, създавах в главата си азбучен каталог на книгите си. Правех същото и с музикалната си колекция - броях дисковете си. Говорех на децата си, говорех на дъщеря ми, на сина ми, подържах мозъка си зает, така че да не мисля за болката. Да не си давам сметка, че съм във водата.

Всеки път, когато си давах сметка какво се случва с мен, блокирах и си казвах няма да успееш. Виждах водата колко черна и безкрайна е. Нямаше край, а аз съм толкова уморен. Така, че се опитвах да отместя съзнанието си, да изключа ума си от факта, че съм във водата.

- Имаше момент, на голямо отчаяние. Позволи ли си да заплачеш?
- Не, знаеш, ли никога не съм плакал. Плаках само, когато акулата си отиде от мен. Защото наистина повярвах, че може да ме отведе до брега. След 12 часа моята лодка се върна. Аз видях моите хора, но те не ме виждаха. Аз бях във водата, но не можех да доплувам до лодката. Те гледаха към мен, аз крещях, а те се взираха в Океана, не можеха да ме чуят, да ме видят и отплаваха обратно.

- В този момент, помисли ли си, че умираш?
- Бях си поставил цел да остана жив докато лодката ми се върне. Знаех, че лодката ми ще се върне. Е, те се върнаха, но не ме видяха и си тръгнаха. И си казах не мога повече, не мога повече, и наистина поисках да умра, и в този момент видях Дева Мария. Тя стоеше пред мен. Знаех, че това не е истина, но в този момент, честно казано за мен беше истина. И си казах: „Ама как така ще умра. Това е знак”.

После видях момче, то плаваше и знаех, че трябва да го хвана. То плуваше и аз плувах, хванах го и него вече го нямаше. Знаех, че халюцинирам. Но на следващата сутрин, видях слънцето, видях една индонезийска рибарска лодка, започнах да плувам към тях, бяха толкова близо и отплаваха, отдалечиха се от мен. И тогава си казах „Умирам".

Взех решение, гмурнах се, обърнах се по гръб, погледнах небето, поех дълбоко вода и се опитах да прекратя живота си.

- И спасението, как се почувства, когато осъзна, че ще ти помогнат?
- О, Боже мой, това беше най-странното нещо. Точно когато се опитах да се удавя, бях под водата и дори ушите ми се пълнеха с вода, пак този мой мозък ми каза: „Ама какво правиш. Днес е красив ден, ще има кораби, бори се, бори се, бори се”. И аз изплувах на повърхността и видях кръст. Кръст, който се приближаваше към мен. Казах си, това е още една халюцинация. Но това беше носът на лодка „Баренджой”. Те се приближаваха, приближаваха, бяха толкова близо и се обърнаха. И слава Богу, че се обърнаха, защото бяха срещу течението и ми помогнаха да изплувам да се преместя, да се повдигна и така ме видяха.

Когато ги видях, бях толкова развълнуван, че изплувах напълно. Отново получих крампи и започнах да потъвам. Казах си това е нелепо, каква ирония, ще умра преди да са ме спасили. Толкова съм близо до спасението. После усетих, как някой ме хваща през гръдния кош и ме изтласква и ми казва: „Хванахме те, хванахме те”. Бях спасен.

- Най-голямото чудо, според мен, е че на другия ден отново влизаш във водата.
- Знам че е така. Знам.

Защо го направи това?
- Прекарах седем часа на австралийската лодка, която ме спаси. Прехвърлих се на моята лодка. Не бях спал толкова отдавна. Хапнах и отидох да си легна. Събудих се в полунощ - наоколо беше толкова тихо. Излязох и седнах, там откъдето паднах. Погледнах надолу и се запитах: "Как паднах оттук"? Заплаках. Плаках, плаках, плаках и усетих ръка на рамото ми. Беше капитанът. Видял ме е къде седя и дошъл, и той заплака. Не спираше да плаче.

Преживяхме най-удивителния момент и в един миг видях слънцето да изгрява. Обърнах се към него и казах: "Капитане, трябва да ме пуснеш отново във водата." А той каза: "Господи Брет, не, не и не. Няма ди ви позволя да влезете във водата отново. Ще ви вържа за лодката".

А аз му отговорих: „Не, трябва да ме пуснете, защото, ако сега не се спусна във водата, никога повече няма да го направя. Животът ми ще свърши”.

Той се съгласи. Аз, обаче свалих пояса си, и се хвърлих през палубата. Ще ми повярвате ли, че в този момент мозъкът ми щеше да се изпържи. Аз се гмурнах под вода и този глас в главата ми започна отново: "Не, не, излез, излез". Но аз заех, че трява да издържа. Хванах се за лодката и останах така, успокоих се, взех дъската си за сърф и останах осем часа във водата този ден. Нямам представа как направих това. Просто го направих.

- Това е невероятно, Брет. Кажи ми, някога питал ли си се защо това ти се случи? Какъв е урокът?
- Знаеш ли, Вяра, това се питам всеки ден, всеки ден… Това, което знам със сигурност е, че има смисъл да говоря пред хиляди хора по целия свят. Да ги окуражавам и мотивирам. Говорил съм пред близо 23 000 души. Споделял съм историята си с тях, защото вярвам, че щом това ми се е случило, значи мога да го споделя. Има толкова хора, които преминават през много трудни моменти, без изобщо да е нужно да са попадали в открито море, но аз им помогнах, защото този случай ме научи, че нищо в живота не е по-важно от моята вяра, семейството ми, приятелите ми. Всички сме свързани, а моят свят е едно добро място. И аз разказвам историята си по целия свят, и това за мен са щастливи дни.

- Брет, ти си невероятен човек и се надявам, че животът ще продължи да бъде толкова позитивен без акули и чайки.
- Винаги се намират подобни пречки в живота, въпросът е как се справяме с тях.

- Много благодаря.
- Аз благодаря. Довиждане.