Събудих се на 16 октомври, седмица след стрелбата. Била съм откарана от Пакистан във Великобритания - в безсъзнание и без родителите си. Бяха на хиляди километри от дома си с тръба в гърлото, която ми помагаше да дишам, но без да мога да говоря. Това е цитат от книгата „Аз съм Малала” с автор Малала Юсуфзай – пакистанката, простреляна от талибани заради борбата си за равни права за обучение на момичетата в страната, публикувана в „Тайм”. Разказът продължава.
Първото нещо, което си помислих, когато дойдох в съзнание, беше: „Благодаря на Господ, че съм жива”. Но нямах никаква идея къде съм. Знаех, че не съм в родината си. Сестрите и лекарите говореха на английски език, въпреки че всички изглеждаха от различни държави. Аз също им говорех, но никой не ме чуваше заради тръбата в гърлото ми.
Първоначално лявото ми око беше много замъглено и всеки имаше по два носа и четири очи. Всякакви въпроси преминаха през съзнанието ми: Къде съм? Кой ме е довел? Къде са родителите ми? Жив ли е баща ми? Бях ужасена. Д-р Джавид Каяни, зам.-директор на Университетската болница в Бирмингам, който бил в Истанбул, когато съм простреляна, и всъщност е причината да съм в тази болница, беше в стаята, когато се събудих. Каза, че никога няма да забрави страха в очите ми и недоумението на лицето ми.
Заговори ми на урду. Единственото нещо, което знаех, е, че Аллах ме е благословил с нов живот. Мила дама със забрадка хвана ръката ми и каза: „Asalaamu alaikum”, което е традиционен мюсюлмански поздрав. След това започна да се моли на урду и да цитира Корана. Каза ми, че името й е Реана. Гласът й беше много мек и успокояващ и заспах отново.
Сънувах, че не съм в болница. Когато се събудих на следващия ден, забелязах, че съм в странна зелена стая без прозорци и много ярка светлина. Беше в интензивното отделение в болница „Куин Елизабет”. Всичко беше чисто и подредено, не като в болниците в родния ми град Мингора. Сестрата ми даде молив и хартия, но не можех да пиша правилно и думите ми бяха разбрани погрешно. Исках да напиша телефонния номер на баща ми. Не можех да разделям буквите. Д-р Джавид ми донесе дъска с азбуката, за да мога да посочвам буквите. Първите думи, които спелувах, бяха „баща” и „страна”. Сестрата ми каза, че съм в Бирмингам, но нямах идея къде е това. По-късно ми донесоха атлас, от който разбрах, че е в Англия. Не знаех какво се е случило. Сестрите не ми казваха нищо. Дори името ми. Все още ли беше Малала?
Главата ме болеше толкова много, че дори лекарствата, които ми даваха, не можеха да спрат болката. Лявото ми ухо продължаваше да кърви, чувствах лявата си ръка странно. Сестрите и лекарите влизаха и излизаха. След това учтива дама с името д-р Фиона, дойде и ми даде бяло плюшено мече. Каза ми, че трябва да го нарека Джунаид и че ще ми обясни защо по-късно. (Полковник Джунаид Кан е военен хирург, който ми е направил спешната операция на мозъка във военната болница в Пешавар, където съм била откарана веднага след стрелбата). Не знаех кой е Джунаид, затова го кръстих Лили. Тя ми донесе и розова тетрадка, в която да пиша. Първите два въпроса, който излязоха изпод химикала ми, бяха „Защо го няма баща ми?” и „Баща ми няма пари. кой ще плати за всичко това?”.
„Баща ти е спасен”, отговори ми тя. „Той е в Пакистан. Не се притеснявай за парите”. Повторих въпросите си към всички останали, които дойдоха при мен. Отговориха ми по същия начин. но не бях убедена. Нямах идея какво ми се е случило и не вярвах на никого. Ако баща ми е добре, защо не е при мен? Мислех, че съм простреляна, но не бях сигурна – не знаех дали това са сънища или спомени. По-късно разбрах, че не е трябвало да ми казват нищо, за да не ме травматизират.
Също така бях обсебена от парите. Всеки път, когато видех доктори да си говорят, мислех, че казват: „Малала няма пари. Не може да плати за лечението си”. Един от медиците беше поляк, който винаги изглеждаше тъжен. Мислех, че е собственикът на болницата и е нещастен, защото не мога да си платя. Затова поисках лист хартия от сестрата и написах: „Защо си тъжен?”. Той отговори: „Не съм тъжен”. „Кой ще плати? Ние нямаме пари”, продължих аз. „Не се притеснявай, твоето правителство ще плати”, каза той. След това се усмихваше всеки път, когато ме видеше.
Притеснявах се, че баща ми може да е мъртъв. След това Фиона ми донесе пакистански вестник от миналата седмица, в който имаше снимка на баща ми, разговарящ с генерал Каяни. До тях имаше забулена женска фигура, която стоеше зад брат ми. Можех да видя само краката й. „Това е майка ми!”, написах. По-късно същия ден д-р Джавид дойде със своя мобилен телефон. „Ще се обадим на родителите ти”, каза той. Очите ми се ококориха от вълнение. „Няма да плачеш”, предупреди ме той. Беше груб, но много мил, сякаш ме познаваше отдавна. „Ще ти дам телефона и бъди силна”. Кимнах с разбиране. Набра номера, представи се и след това ми даде телефона.
Чух гласа на баща ми. Не можех да говоря заради тръбата в гърлото. Но бях толкова щастлива да го чуя. Не можех да се усмихна, но беше все едно се усмихвам. „Ще дойда скоро”, обеща той. „Сега си почивай и след два дни ще бъдем там”. След това той ми сподели, че д-р Джавид е наредил и на него да не плаче, защото това може да натъжи всички ни. Лекарят искаше всички да сме силни един за друг.
Няколко дни по-късно поисках огледало. „Огледало”, написах в розовата си тетрадка. Исках да видя лицето и косата си. Сестрите ми донесоха малко бяло огледало, което все още пазя. Когато се видях, бях объркана. Дългата ми коса, която оправqх с години, беше къса, а на лявата част от главата ми изобщо я нямаше. „Сега косата ми е къса”, написах. Мислех, че талибаните са я отрязали. Всъщност пакистанските лекари са обръснали главата ми без милост. Лицето ми беше изкривено, сякаш някой го е издърпал от едната страна, и имаше белег под лявото ми око.
„Кой ми е причинил това?”, написах с все още разкривени букви. „Какво ми се е случило?”. „Изгасете лампите”, написах още, тъй като ярката светлина ми причиняваше главоболие.
„Нещо лошо ти се е случило”, каза д-р Фиона.
„Простреляна ли съм? Баща ми прострелян ли е?”, написах още.
Тя ми каза, че съм била простреляна в училищния автобус. Допълни, че още двама от съучениците ми са били простреляни също, но не разпознах имената им. Обясни ми, че куршумът е влязъл през лявата ми страна, където е белегът, преминал е на 46 сантиметра надолу към рамото ми и спрял там. Можел е да извади окото ми или да стигне до мозъка ми. Чудо е, че съм жива.
Не почувствах нищо, може би леко удовлетворение. „Значи те са го направили”. Единственото ми съжаление бе, че не съм имала шанса да говоря с тях, преди да ме прострелят. Сега те никога няма да чуят какво съм имала да им кажа. Нямах нито един лош помисъл към човека, който ме рани, не исках отмъщение. Исках просто да се прибера вкъщи.
