Неслучайно местността Патагония в Южна Америка е известна като "кухнята на времето" - там на всеки 15 минути то се променя. Шеметните гледки и пейзажи обаче са нещо, което всеки заслужава да види. А теренът е предизвикателство за всеки любител на адреналина. Като Кирил и Бранислав. И двамата са планински водачи, обичат екстремните спортове, единият е инструктор по каяк, а другия по скокове с парашут. Преди около година обаче една идея за експедиция в Патагония поставя началото на тяхното приятелство.
Кирил Трифонов и Бранислав Бранков решават да изминат над 400 километра по лед и още около 200 с каяк за между 60 или 80 дни в зависимост от физическото им състояние и метеорологичната обстановка. На това място сякаш забравено от Бога, където няма нито хора, нито животни - два месеца те ще бъдат сами. И ще влачат багажите си - по около 150 килограма на човек.
За целта - тренировките започват от сега.
Всеки един от тях е в планината от поне 10 години и има достатъчно опит във всякакви екстремни ситуации. За да бъде успешна „Мисия:Патагония” този април двамата прекарват 7 „пробни” дни. Благодарение на тях успяват да преценят собствените си възможности и нужди, за да успеят през 2019-та година да изпълнят заветната мечта – да прекосят по цялата дължина „Ледената шапка” на Патагония за 60 дни. И така да станат единствените в света, които са успeли да го направят.
Бранислав Бранков: Аз съм родом от Разлог, който е един град в подножието на Пирин – намира се между Рила, Пирин и Родопите. От малък гледам към планината, но реално започнах да прохождам , когато станах на 17-18 години. Баща ми ме запали, в последствие с групата на баба ми доста обикалях. А човек като прекара малко повече време в планината и иска да се занимава сериозно с това като начин на живот полека лека започва да търси и по-екстремните форми на планинарство.
Кирил Трифонов: При мен е малко по-различна историята, просто не ми се ходеше на училище. Като избягаш от училище най-доброто място, на което можеш да избягаш е планината. И колкото повече години прекарваш в планината толкова по-уверен ставаш в това, което правиш и започваш да вдигаш собственото си ниво, накрая се стига до момента, в който това, което правиш личното ти ниво стига до това, което хората наричат екстремно.
От къде дойде идеята точно там да отидете?
ББ: Миналата година бях за пръв път в Патагония, януари 2016 г. Минавайки по един от трековете в района видях „Ледената шапка”. Аз имам едно такова вродено желание като видя някое по-неизследвано място и да искам да го посетя. Започнах още тогава да си мисля за някакви варианти на обиколки около масивите, в последствие един приятел – Виктор Варошкин ми подхвърли идеята да пресека леденото поле в Южна Патагония, което аз приех за пълна лудост, но пък ми остана в ума. После с Кирил започнахме да го обсъждаме като идея и в крайна сметка решихме, че ще го правим. Планирахме проекта като пресичане на леденото поле по цялата му дължина това са около 400 км от класифицирания като най-техничен лед за преминаване на планетата допълнени с около 200 км гребане с каяк преди и след леда, за да се достигне до точка на цивилизацията. Интересното в случая е, че Виктор всъщност имал предвид пресичане на ширина, но ние го разбрахме в последствие.
КТ: Всеки се готви по собствения си начин, защото ние сме много различни като способности, като физически потенциал и т.н. и всеки работи върху това, което му куца. Така че по отделно се готвим за това нещо. Случва се да работим и заедно, но като цяло всеки си работи върху слабите точки.
Какви са ви слабите точки и на двамата?
ББ: Ми на Киро му е слаб задника.
КТ: Да, слаб ми е задника, имам травма, след миналата Патагония, която лекувам още и общо взето съм стар.
ББ: Годинките си казват думата. И забравя. (през смях) То си е просто една хамалогия. Буквално. Човек трябва в продължение на 65 до 80 дни в зависимост от метеорологичните условия, физическо състояние и т.н. да влачи една 150 кг шейна зад него. Това нещо като подготовка изисква да се влачи шейна, нали. В летните месеци понеже нямаме достъп до сняг и нямаме възможност да влачим шейни, ние теглим гуми. Дали ще са 2,3,4 с джанти или без, с тегло или без в раницата вече зависи от личното ниво.
Товарът ли е най-трудното в това изпитание?
КТ: Май така си мислехме в началото, че товара ще е най-трудното, но се оказа, че трудностите са от всякакъв характер и на този терен - на „Ледената шапка” си подложен на нечовешко психическо натоварване-заради разломите, цепнатините, липсата на сняг. Товарът е нещо, което просто ти дава чувство на сигурност и комфорт като спреш, но най-трудното се оказа да си подберем правилно пътя, да избегнем в моменти на свръх напрежение конфликтни ситуации между двамата, което почти се беше случило няколко пъти и общо взето товарът ни е последната грижа до момента, в който стигнем на леда.
ББ: Реално досегашната конфигурация, в която работехме е конфигурацията, която ще приложим и през следващото ни проучване през 2018 година е един от двама ни да тегли товара – обикновено това съм аз, а другият човек е на предния край на въжето – така наречения остър край на въжето и той избира пътя. Т.е. ако аз чисто физически се натоварвам повече, при Кирил психическото натоварване е по-голямо, защото отговорността да избираш правилно пътя на терен, в който човешки крак не е стъпвал за последните 10 години или въобще е доста голяма. В един малък участък от „Ледената шапка” в района на Пасо Маркони едно излизане беше направил Руслан Вакрилов през 2016 година, от него всъщност събрахме по-подробна информация за това как да се качим на леда. Но ако успеем да пресечем „Ледената шапка” по дължина със сигурност ще сме първите българи, които са успели да направят това нещо.
От колко време се познавате?
КТ От около година и половина. Хората от общия ни кръг, в момента, в който разбраха, че сме се събрали и правим нещо заедно реакциите бяха много крайни от типа на: тея двамата идиоти как успяха да се намерят (през смях).
ББ По-добре не може да се каже. Двамата работим на терен много добре заедно , като има конфликтна ситуация много лесно взимаме решение.
Какви са рисковете? Рискувате ли живота си?
Със сигурност. Това ледено поле е едно от най-опасните места на планетата в зависимост от сезона, в който се отиде на него човек си слага главата в торбата в различна степен. Най-близката помощ се намира на 3 дни път в най-добрия случай и то от доста здрави хора. От другата страна от запад пък е „Тихия океан” –от там помощ няма как да се очаква. Разказвали са ни за възможност чилийската армия да долети с хеликоптер като спасителна акция, но аз съм сериозно обезкуражен за този вариант, защото вече 6 месеца чакам отговор на и-мейл от чилийското посолство можем ли всъщност да влезем на чилийска територия. Съответно човек там е сам. В рамките на дни или седмица не можеш да очакваш, че ще имаш медицинска помощ, така че със сигурност е опасно, тук вече опираме до това да менажираме риска правилно, да бъдем в по-подходящи сезонни условия, да изчакваме, когато се налага и да преминаваме опасните участъци с възможно най-голяма скорост на придвижване. Целия район е една тънка ивица земя обградена от Тихия и Атлантическия океан от двете си страни, което неслучайно се нарича „кухнята на времето”. Там времето може да стане брутално и то в рамките на много кратък период.
Защо го правите?
КТ: Това го мислим и ние откакто ни попитаха за първи път преди 2 месеца.
ББ: Едно време, когато са питали Джордж Мелъри защо иска да качи „Еверест” – той всъщност е загинал в опита си, той тогава казал: „Защото е там”. Следващия клиширан отговор на този въпрос е: ”Защото можем”. А защо наистина аз лично не знам, може би ще намерим отговора в процеса на преминаване.
Не ви ли е страх, че може да изгубите живота си? Има реален риск за това.
КТ: Страхът не е мотиватор, а демотиватор – ако оставиш страха да те управлява няма да направиш много, много неща – иначе единствения ресурс, който имаш от момента, в който се родиш е времето и не смятам, че трябва да го живееш в страх. Ако се страхуваш трябва да се бориш и нещата ще се случат.
ББ: Реално и на двама ни работата е да менажираме риск и като планински водачи и Киро като каяк инструктор. А пък на мен почти ежедневно ми се налага да работя с хора, които доброволно искат да скочат от напълно изправен самолет, което колкото и технически да е безопасно, вече като модерен спорт, крие известни рискове. И в един момент, когато прекараш повече време в тази среда ти свикваш да оставяш страха в някоя много добре заключена стаичка някъде в главата ти и го използваш като инструмент, който по-скоро ти дава опора, на която да застанеш и трамплин, от който да се изстреляш и да си свършиш работата в една високо рискова ситуация. Реално, да, страх ни е. И двамата сме имали ситуации по време на последната експедиция за 6 дни имаше около 16 часа, в които не сме били под някаква заплаха от външните условия. В такава ситуация те е страх, но с времето свикваш да оставяш този страх някъде назад, като избуташ рисковата ситуация после анализираш нещата.
