Българско момиче с увреждания, осиновено от американско семейство, се връща у нас, за да търси корените си.

Историята започва през ноември 1992 г., когато 5-годишната Елица от дома в Луковит е осиновена в Америка. Румяна Николова, която по онова време е била медицинска сестра в дома си спомня.

„Елица беше с черна, къдрава коса. Беше с протеза подколянна, което означава, че е запазена ставата и се движеше по-добре”, разказва тя.

В началото на 90-те осиновяването от Източна Европа набира популярност в Америка. Джанис и Гари Стори от Кечъм, Айдахо, които вече имат трима сина, решават да дадат шанс на дете от дом.

„Когато получихме снимките на Елица просто усетихме, че това е тя. Беше на подходяща възраст, бяха я описали като приятелски настроена, социална. Беше нещото, което искам да направя и тя беше правилният избор”, спомня си Джанис.

Така в един мразовит декемврийски ден преди 25 години едно изплашено малко момиченце в количка среща новите си мама и татко на летището в Сиатъл. Елица Сергеева Антонова става Елица Стори.

„Беше малко страшно за всички нас. Тя искаше да избяга обратно, когато я взехме от летището. Побягна и не искаше да дойде при нас веднага, но това е нормална реакция, не ни познаваше. Дори не беше виждала хубави наши снимки, но след това стоплихме отношенията в рамките на няколко часа”, спомня си приемният баща Гари.

Джанис и Гари решават да запазят българското име на Елица. „Ние мислехме, че името й означава коледно дърво, но после разбрахме, че е вид иглолистно дърво и че името се дава от родителите на детето с пожелание то да израсне красиво”, казва Гари.

След първата среща следват месеци на трудности, адаптация, лечение, рехабилитация, но най-вече на грижа и любов.

„Езиковата бариера беше най-трудна. Тя имаше нужда някой да я носи навсякъде, беше на пет години и беше дребничка за възрастта си, но аз щях да съм принудена да продължа живота си с някого, когото нося на хълбока си”, спомня си Джанис.

Заради уврежданията, с които е родена, Елица претърпява много операции, за да може да ходи сама.

„Нашият педиатър я прегледа и каза, че кракът й трябва да се ампутира, така че се налагаше да започнем да се готвим за това. За щастие болницата, която се намира най-близо до нас и която ние посещаваме, е на 5 чака път. Претърпя 4 операции. Имаше паднал горен клепач, така че те помогнаха окото да се отвори. Ампутираха крака й и пръстите от него присадиха на лявата й ръка, за да може тя да има пръсти”, разказва Джанис.

След като се възстановява, Елица за първи път стъпва на ските и те се превръщат в голямата й любов.

„Първоначално, родителите ми се опитаха да ме научат да карам с две ски, била съм на 6 или 7 години. Но осъзнаха, че аз всъщност нямам коляно на крака и за мен ще е ужасно трудно да балансирам с двата си крака равномерно, да правя завоите равномерно. Така че ми казаха „хвърли протезата”. И започнах да карам ски с един крак. Използвах щеки, които имат малки ски в своя край и всъщност те ми помагаха да мога да балансирам на един крак”, разказва Елица.

Следват години, в които изпитанието на силата и собствените възможности, шеметното спускане и стремежът да си най-добрият в надпреварата на пистата са единственото в живота на Елица.

„Цялото ни семейство сме скиори, всички ние караме ски, аз дори имам някакви професионални умения. Искахме тя да се забавлява и тя толкова хареса ските. Наш семеен приятел – Марк Маст беше треньор по ски на хора с увреждания, той всъщност я заведе на следващото ниво”, спомня си Гари.

Маст и досега тренира скиори с увреждания в Сън Вали, Айдахо. Той помага на Елица да сбъдне най-голямта си мечта – да се състезава на Параолимпиадата.

„Олимпийските игри през 2006 г. бяха много специални за мен. Да обиколя олимпийския стадион, милиони, хиляди хора – проблясващите светкавици на фотоапаратите – беше наистина много специално”, спомня си Елица.

На игрите в Торино тя не успява да вземе медал.

„Станах 6-та в слалома и исках да бъда по-добра. Исках да спечеля и затова продължих да се състезавам. Исках да отида на още една олимпиада”, разказва Елица, но съдбата има други планове.

„Точно когато дойде олимпиадата във Ванкувър получих травма в коляното и заради това трябваше да напусна, но пък на тази олимпиада участваше моят годеник Адам, който също е ски състезател. Сутринта на слалома имах няколко неуспешни опита, а той завърши, спечелвайки златото. Все пак един от нас успя. Да седя там и да го гледам как печели златото, не беше моят момент, но беше неговият и за мен беше наистина специално да бъда там заради него”, разказва Елица.

Именно пистата събира Елица и Адам, които на 4 май ще си кажат „да”. Той е от Нова Зеландия и също е параолимпиец. Именно с него Елица се връща в България, защото иска да види дома, в който е прекарала детството си.

„Аз не си спомням България. Може би миризми, спомням си миризми, уют, нещото, от което имам истински спомен е да съм в детска кошарка. Непомня игрите, децата, не помня лица или каквото и да е било друго”, разказва Елица.

„Кръвта ми е тук в България. Аз съм българка, и американка. Има едно място в сърцето ми, което хем изпитва липса, хем не – има едно любопитство в него. Никога не съм усещала това като огромна липса, като липсата на голям отрязък от живота ми. Никога не е било голямо парче, а мъничко парченце”.

За да намерим това липсващо малко парченце от живота на Елица, отиваме в Луковит. Сградата, в която преди е бил домът за деца, сега пустее. Използва се само първият етаж, където е кухнята на социалния патронаж.

След посещението на дома, отиваме при децата в центъра за настаняване от семеен тип в Луковит, които сега споделят съдбата на Елица.

„Главната цел на това мое пътуване са децата. Искам да им кажа, че има надежда, че на света съществуват чудеса и те се случва. Има и добри хора. Нека дерзаят, да бъдат щастливи, да продължат напред, да живеят, да мечтаят, да имат цели. Искам да върна блясъка в очите им”, казва Елица.

Три дни след посещението в Луковит Елица и Адам отпътуват обратно за Америка. Тя вече е приключила със спортната си кариера, сега следва и прави планове за живота им заедно. Елица казва, че завръщането в България сега е едно от многото идвания тук, които предстоят.

„Дойдох без никакви очаквания. Моето мото е очаквай най-лошото, надявай се на най-доброто. Такава съм в отношението си към всичко”, казва Елица. С Адам дори вече учат български.

„Искаме да научим повече и следващия път, когато дойдем, да знаем повече и повече”, казва тя.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!