Каква седмица изпратихме само... Григор Димитров игра полуфинал на US Open. Преди това сломи Негово Величество Роджър Федерер. Трибагреници се вяха на „Артър Аш”, а цял един народ се будеше с широка усмивка и сенки под очите.

И не само това - женският национален отбор по волейбол стигна четвъртфинал на европейско първенство. За първи път в последните 10 години. Е, вярно - накрая футболистите отнесоха 4 шамара на "Уембли", но предвид реалностите вместо да се гърчим от унижение по-скоро въздъхнахме с облекчение.

Седмицата отлетя, емоциите утихнаха. Григор отново е обект на вечната дискусия. Едни му се прекланят заради безпрецедентните за българския тенис успехи и дългогодишната кариера на най-високо ниво. Други го упрекват, че така и не успява да направи последната, решителна крачка към върха.

Три полуфинала от „Големия шлем” са крещящ знак за постоянство и световна класа. Но и симптом, че все нещо мъничко не достига. Какво е то? Ако някой знае със сигурност, нека даде рецептата сега и да празнуваме заедно титлата в Мелбърн през януари. В противен случай по-добре да замълчи завинаги.

Ако само Григор се намираше в зоната „Почти”, щяхме да очертаем чисто персонален проблем. Процесът обаче е далеч по-обхватен.

Докато сме на тенис вълна - Димитров е един, а сестрите Малееви са цели три. Мануела стигна до два полуфинала от Големия шлем, Катерина и Магдалена - до четвъртфинал.  

По-рано споменахме волейболистките. Макар да са далеч от най-силните ни селекции в исторически план, момичетата играха прилично на Евро 2019 и можеше да стигнат още по-напред, ако не бяха срещнали бъдещия шампион и абсолютен хегемон Сърбия. Преди това бяха близо до олимпийска квота, но допуснаха драматично поражение от домакина на квалификацията САЩ.

През 1981 г. славният отбор на Васил Симов грабна европейското злато. И за съжаление това си остава единствената голяма титла в спорт, където България неизменно диктува модата още от 50-те години на миналия век. Във витрината на жените са окачени и три бронзови медала - два от континентални шампионати и един от олимпийските игри в Москва през 1980 г.

А при мъжете думата "Почти" илюстрира десетилетия напразни усилия. Най-болезненият епизод е финалът на световното първенство през 1970 г. В София нашите водят с 13:5 в тайбрека срещу ГДР, но след токов удар в залата съперникът прави невероятен обрат и попарва Димитър Златанов, Димитър Каров и останалите гиганти. Десетилетие по-късно идва още едно сребро - от Москва'80. С поражение приключва и третият значим финал - на Евро 1951. През новия век сме царете на бронза и загубените полуфинали.

Иначе е факт, че волейболът може да се похвали с единствената ни световна титла в колективните спортове. Печелят я младежите от Кайро'91.

В женския баскетбол няколко страхотни поколения пропускат шанса си за съдбоносен удар на олимпийски игри и световни първенства, а утехата е европейското злато за 1958 г. Мъжете могат да се похвалят с континентални сребро и бронз.

Споменахме и футболистите. Преди 25 години Пеневата чета пренаписа историята, скри шапката и обра точките, но остана четвърта в света.

И така нататък. И така нататък. Не бива да пропускаме и друг актуален герой. Кубрат Пулев излезе на ринга за едно от най-престижните звания в света на спорта - световен шампион по бокс за професионалисти в тежка категория. Загуби тежко от Владимир Кличко, но битката продължава. Битка със съперниците, налудничавите правила и лепкавите пипала на зоната "Почти".

Снимка: Getty Images

А в пантеона на българския спорт гордо сияят колосите, успели да направят малката, но гигантска крачка между „страхотен” и „велик”. Между „претендент” и „шампион”. Някои пристъпиха с лекота, други страдаха и чакаха. Стефка Костадинова и Валентин Йорданов например изкачиха Олимп в самия край на бляскавите си кариери. Също и Румяна Нейкова, която така и не успяха да пречупят. 

Момчетата и момичетата, на които онази крачка все още убягва, имат чудесен извор на вдъхновение. Може би им липсва нещо важно, а може би се нуждаят само от щипка търпение и зрънце вяра. Ние ще сме с тях, ще се надяваме и ще чакаме. Ще чакаме толкова, колкото е необходимо.