Често се съжаляваме, често обвиняваме съдбата, често си намираме оправдания.

Все по-рядко обаче забелязваме истинските думи, истинските хора, истинските истории.

Видео:

България ще изпрати само шест спортисти да я представляват на паролимпийските игри в Рио де Жанейро, започващи на 7 септември.

Един от тях е Даниела Тодорова – състезателка в хвърлянето на копие. Момичето, което не спря пред нищо и продължи с голямата си любов – спорта.
Снимка: Facebook
В момента, в който се запознаваме на тренировъчната поляна в Павел баня, веднага в съзнанието ми се запаметява една лъчезарна усмивка. Такава, каквато все по-рядко виждам по улиците.
Снимка: Facebook
„Бягах от малка много бързо, но всички ми казваха, че имам много бърза ръка и че не трябва да бягам само, а и да хвърлям копие”, припомня си лекоатлетката.

„Бях приета в Национална спортна академия „Васил Левски”. Там продължих да се занимавам вече по-професионално с лека атлетика”, продължава с разказа си тя.
„На 8 март 2006 г. бях на подготвителен лагер на Белмекен. Подготвях се точно за Олимпиадата в Пекин, но за жалост на една от тренировките изпуснах 120 кг. щанга и си счупих гръбнака”.

Убийствен инцидент, който може да срине и най-здравата психика. Даниела обаче е намерила сили да продължи. Спортистът в нея се е оказал достатъчно силен за това изпитание.

„След като стана това, нямаше много време да се отчайвам и си казах, че трябва да продължа напред, защото вече осъзнах какво е станало."

Треньор на Даниела е брат й Радостин, който винаги е бил до нея. Той отдавна е приел за лична кауза подготвянето на параолимпийски български шампиони.  

„Даниела е доста експресивен състезател. Тя е по-твърд характер”, разказва Радостин.

Твърдият характер се проявява и по време на снимките на репортажа ни. Даниела е видимо изморена и изпитва моментни болки в гърба или кръста, но ни е обещала, че ще ни покаже няколко опита с копието и не се отмята и за момент.

Тя дори се порязва на сложната конструкция, която държи стола й за мятане здраво. От палеца на Даниела започва да тече кръв, но тя отново не се оплаква, а се усмихва лъчезарно и взима копието отново.  

Най-големият изпит за характера на лекоатлетката е бил веднага след инцидента през 2006 г.
Снимка: Facebook
„Казаха ми, че има състезание за параолимпийци и мога да продължа участието си там. Нямах много време за губене и предстоеше да покриваме норматив за параолимпийските игри в Пекин”, разказва Даниела.
Снимка: Facebook
От олимпийските игри тя преминава в параолимпийските игри и въпреки всичко случило се, сбъдва мечтата си и печели бронзов медал от игрите в Пекин 2008.
Снимка: Facebook
„Най-много ме мотивира амбицията на параолимпийците и жаждата им за победа. Имат страхотен хъс и въпреки че са с тежки увреждания на гръбначния мозък, те не спират да се борят и се състезават сякаш за последен път”, категоричен беше брата на Даниела и неин треньор – Радостин.

А що се отнася до целите на състезателката в хвърлянето на копие:

„Искам да разберат, че България е една малка страна, но има много достойни спортисти, които могат да я представят и се надявам аз да съм един от тях!”

Като си говорим за достойни спортисти, предполагали ли сте някога, че българин държи световния рекорд в тласкането на гюле?

Името му е Ружди Ружди и ще представлява България на параолимпийските игри в Рио.

Снимка: bTV

В контраст с мощната му и дори груба физика, Ружди ни поглежда с мил поглед и ни посреща с „добре дошли”. И той, и Даниела бяха искрено радостни, че сме при тях.

Тази година на европейското първенство в Гросето, Италия, Ружди поставя световен рекорд в тласкането на гюле за параолимпийци – 12.04 м.

За да стигне до това ниво обаче атлетът не спира да тренира на на пръв поглед нищо и никаквата поляна в Павел баня.

„Трудни са ни тренировките, тежки, контузващи. Имаме и хубави тренировки и лоши тренировки. Радостни сме понякога, понякога не сме. Хората ни казват: „Вие луди ли сте зимата да тренирате тука?!

Няма къде да тренираме освен тази поляна. Тука ни харесва обаче нямаме условия и трябва да тренираме”, казва световният рекордьор.

Снимка: bTV
Ружди прекарва повече от половин година в Павел баня, за да се подготвя за състезания, а иначе е родом от Глоджево, град в близост до Русе. Роднините и приятелите му пътуват над 200 километра, за да могат да го виждат.

Питам го какво мисли за хората, които нападат олимпийците ни и параолимпийците ни, че са туристи, а той ми отговаря:

„Защитавам олимпийците. Те направиха всичко по силите си. Хората си мислят, че лесно се печели медал. Който мисли, че сме туристи, просто един ден искам да стои тук с нас, да види как тренираме и после да решава”.

Аз го видях и реших за себе си. За мен те по никакъв начин не са по-малки спортисти и от най-известните световни имена, а напротив.  
Снимка: bTV
Често се съжаляваме, често обвиняваме съдбата, често си намираме оправдания, но те не го правят.

Срещата с тях на поляната в Павел баня ме зареди несравнимо, защото в лъчезарната усмивка на Даниела и в милите очи на Ружди припознах двама истински атлети, които на първо място са истински хора.

Снимка: Facebook