Познавам Йордан Бозов от времето, когато ходеше на тренировка на юношеския баскетболен отбор на ЦСКА с автобус 204. Обикновено пътуваше прав от „Дружба” до ст. „Българска армия”. Придържаше огромния си сак така, че да не пречи на никого.

После Данчо смени градския транспорт с жесток спортен модел Опел „Корса”. Колата бе единственото по-скоростно нещо от самия него в София и околностите. Помня я тази „черна осичка” така, сякаш беше вчера. Тя бе и единствената по-бърза „Корса” от моята (също черна на цвят и още в движение, скоро дори се разминах с нея и сегашната й собственичка на Околовръстното).

След това Бозов се раздели със страхотната си кола срещу 2000 лева, с които си купи... някакъв свръхмодерен лаптоп. Но преди да решите, че говорим за поредния маняк на модерните технологии нека ви кажа, че Йордан е може би последният мохикан в българския баскетбол, който удържа фронта в битката срещу социалните мрежи. Никога не е имал Фейсбук, камо ли Туитър и Инстаграм и едва ли някога ще има.

Йордан Бозов наистина е последният в много отношения, въпреки че е роден, за да бъде пръв.

ПОСЛЕДНИЯТ джентълмен, чиито стъпки още отекват по изтъркания от простащина, интриги и кавги и озлобление паркет на погрознелия роден баскетбол.

ПОСЛЕДНИЯТ характер, който за 22 години професионална кариера не настрои никого срещу себе си, не се превърна в ничий враг, не отприщи ничия омраза, не провокира дори най-големите си съперници поне малко да го понамразят.

А поводи имаше, колкото щеш.

ПОСЛЕДНАТА уникална по рода си сплав от най-фино качество генетичен материал за голям спортист, работна и човешка етика, шампионски дух и лъвска жажда за доказване.

Доказване, но не натрапчиво. За тези две десетилетия, в които спокойно можем да кажем, че издълба надълбоко името си сред гигантите под двата коша у нас, нито веднъж не го чух да надига глас (а е имало стотици основателни поводи да го направи!!!). Нито веднъж напред не го поведе егото. Нито едно негово изречение не започна с „аз”. Не помня да са го гонили заради конфликт със съперник, съдия или публика. Не помня противник да го е обидил. Не помня чужда агитка да е поругала името му. Не помня треньор да се е оплакал от него, или да го е критикувал.

ПОСЛЕДНИЯТ, който изпитва уважение към тялото си и се грижи за него така, както го правят само истински големите спортисти. „Наивник”, който няма да видите да осъмва в някой задимен бар, погълнал литър „твърдо гориво” в седмица на важен мач. Режимлия, който и до днес не е спрял да обогатява знанията си за храненето и възстановяването в елитния спорт.

ПОСЛЕДНИЯТ кротък, мълчалив работяга в този изпразнен от смисъл и най-вече от личности български баскетбол. В този спорт за последните години на мода излязоха мрънкачите, статистиците, които едва чакат да свърши мача, за да се наредят за протокол от него и да си преброят само своите точки (без значение дали отборът им е победил), заплатаджиите, тарикатите, пишман бизнесмените, бохемите и егоцентриците, които си вярват, че баскетболът започва и свършва с дължината на техния нос.

Твърде възможно е точно днес Бозов да посрещне своята 40-та годишнина на операционната маса, култовият анестезиолог-металист от екипа на доц. Антони Георгиев да му пусне някое парче на AC/DC, преди да го приспи, а човекът със златните ръце, известен с прякора „Д-р Коляно” да се захване с подмяната на скъсаните му връзки.

Питам се колко от вас, които четат тези редове са наясно какво се случва с крака на всеки, който скъса предна кръстна връзка на коляното и легне под ножа.

Колко са се вцепенявали от усещането на „хлабавост” на собствения си крак?

Колко са виждали ужаса в очите на свой близък в онзи мъчителен момент на истината – когато операцията мине, излезеш от упойката и душата ти се стегне от гледката на онова, което е останало от бедрения ти мускул.

Всъщност, мили хора, след подобна операция, вие вече нямате бедрен мускул, той се е „стопил”.

Имате един кльощав, нестабилен и шиниран крак, на който тепърва ще се учите да стъпвате, ще се учите отначало да ходите и когато проходите, сърцето ви ще бие лудо. Като на дете, току-що получило от Дядо Коледа последен модел „Лего”. Тогава ще оцените величието на малките радости. Като например това, че ден след ден, шината на коляното ви ще се сгъва с по още някой градус. Да знаете, това е нечовешко щастие! Виждала съм го в погледа на един от най-близките хора в живота си – брат ми, който след втората подобна тежка операция просто се прости с мечтата, че някога пак ще играе мъжки футбол.

Всичко това всеки момент очаква и Данчо.

Уви, това предстои на Данчо, на когото не му стигаше злочестата съдба за втори път в кариерата си да се контузи така ужасяващо, но ден преди юбилея си трябваше да изпрати по последния й път и скъпата си баба по майчина линия (искрени съболезнования на семейството!!!).

Дотук не ви говорих за това колко върховно удоволствие е да гледаш играта на Йордан Бозов. Не ви разказах за времената, в които буквално летеше по терена и за начина, по който адаптира неизбежните промени в собственото си тяло към реалността.

За тихата трансформация, която се случи с него и която той превърна в свой позитив. За онзи триумфален негов танц, с който оставяше до преди седмица като залепени с лепило за терена съперници с 20 години по-млади от него. За острия му като бръснач баскетболен мозък, с който редеше играта на своя живот така, сякаш не го прави с топка, дрибъл, финтове и пласиране, а все едно държи в ръцете си пионки за „Не се сърди, човече”.

Не ви занимавах с това какво спечели и за какво не му стигна времето. В ръцете си Бозов три пъти държа Купата на България, но така и не успя да стане шампион. Голяма работа. Много велики в тази игра са си тръгвали без титла, а едва ли има някой в българския баскетбол, който повече от Данчо да заслужава титлата.

Не ви товарих с хилядите точки и стотиците мачове зад гърба му. Това е суха статистика, която никога не ми е била интересна, а съм убедена, че никога не е била интересна и на самия Йордан Бозов.

Днес, без да подозира, той донесе чудо в българския баскетбол. Обедини го. Събра десетки, които иначе не могат да се гледат, а когато се видят, се дърпат като хамали по коридорите, налитат си на бой, псуват се и се сочат с пръст кой от кого е по-виновен да стигнем дотук.

Дотук, откъдето вече не се вижда хоризонтът.

Мисията „Честит рожден ден, Данчо”, завършва с успех. Тя обиколи България, стигна до Англия, а от там – чак до Япония.

Навън вали. И уж слънце няма. А днес, навръх 40-ия юбилей на едно пораснало момче, в душата ми грее слънце.

Надежда има.

Не струва нищо да бъдем добри. Ако може по-често.

ПОСЛЕДНИЯТ, който доказа, че да направиш нещо от сърце може само да те направи по-добър човек, е ЙОРДАН БОЗОВ.

Честит рожден ден, Данчо!
И аз те чакам. На терена. Последният ти мач предстои.

P.S. Благодарности на баскетболния сайт BBALL.bg за помощта в събирането на видеокадрите, без които това пожелание щеше да си остане само добро намерение!

Галя, благодаря и на теб за безценната презокеанска помощ!