Нашето утро, за нея, е по-скоро следобед. Всяка сутрин тя става в 4:30 часа, а час по-късно е вече в басейна за първа тренировка. До обяд е провела още една - във фитнеса. Закусвала е и на практика е преполовила деня си. И преди да отдъхне за кратко, след което отново да облече банския и да се потопи в естествената си среда - водата, Екатерина Аврамова отваря вратите на дома си в Лондон и се превръща в любезен домакин за нашия екип.

"От 12 години съм в Лондон. Половината ми живот премина тук", признава българката, която държи националните рекорди на България в женското плуване на 50, 100 и 200 метра гръб, както и тези на Турция в гръбните дисциплини.

Преди повече от десетилетие, майка й емигрира заедно с нея в Англия. Води я единствената мисъл да даде шанс на дъщеря си да развие таланта си в изключително труден и скъп спорт като плуването. Следват дълги и трудни години, в които тази жена изцяло поема финансово издръжката на детето си, което има потенциал да стигне много далеч в спорта.

 
 
 
View this post on Instagram

A post shared by (@ek.avramova)

И Екатерина стига. Участва два пъти на олимпийски игри - в Лондон 2012 (от името на България - б.а.) и в Рио 2016 (от името на Турция - б.а.), а сега е устремена към трето поредно участие на най-великия спортен форум на планетата - този в Токио 2021. За там Аврамова ще се бори със зъби и нокти да спечели квота още през първите месеци на новата година. Преди пандемията е в страхотна форма, плува на 70 стотни от необходимия резултат за игрите.

"Няма по-велико чувство за един спортист от участието на олимпийски игри. В Лондон просто живеех мечтата си, но бях малка, в Рио усещането бе направо върховно. Не искам да си помисля как ще се чувствам, когато стъпя в Токио", споделя българката, която през 2014-а прави съдбоносен избор в кариерата си - атакувана от години да приеме предложението да плува под чужд флаг, та приема това на Турция.

Прави го в момент, в който вече семейството й не издържа финансово на разходите, необходими за нейното професионално развитие. Чашата прелива след изключително скъпо лечение на тежка контузия в ръката, на което тя е принудена да се подложи в Испания и което е поето от майка й, поради невъзможност от подкрепа от родната федерация по плуване.

"Преди седмица станаха шест години, откакто приех да плувам за Турция. Не съжалявам нито за миг за това свое решение, от сърце желая успех на младите и талантливи български плувци, на които бъдещето принадлежи и които ще успеят да постигнат това, което аз не успях, състезавайки се за родината си", коментира Аврамова, на която след този наш разговор предстои важно участие в държавното отборно първенство на южната ни съседка.

Неотлъчно до нея обаче, независимо от вземането на турски паспорт, остава един човек - нейният личен треньор от момента на стъпването й в Лондон като дете - Дейв Хийчкок. Тандемът продължава съвместна работа и устоява на всички бури, които съдбата им поднася.

"Той е всичко за мен - мой треньор, мой съветник, моя опора, мой ментор, а понякога и мой баща. Просто си паснахме и създадохме неразрушима връзка между нас", признава плувкинята, която преживява много тежко периода на пълно затваряне на Англия по време на пандемията от коронавирус. Месеци наред тренира затворена у дома, за първи път в живота си не стъпва в басейн толкова дълго време. Спасението й се нарича Франция, където се изнася за известно време в края на пролетата и лятото, за да може да поднови тренировки и да си върне спортната форма.

Ритъмът, в който Екатерина живее е строго конкретен и не подлежи на промяна и на капризи. Ставане в тъмни доби, отдаденост на спорта, часове наред във вода, после тренировки и на сухо, пътувания, лагери, състезания. Не само в Англия и в Турция, но и по целия свят.

Снимка: Facebook

"Ще се откажа от плуването тогава, когато усетя, че вече не изпитвам удоволствие да ставам всяка сутрин в 4:30, да си приготвям кафето и да отивам в 5 на тренировка в басейна. Тогава ще дам път на младите", признава през смях Катето, с която времето лети неусетно, но за мен и за оператора Борислав Мавров вече е време да я оставим да почива, за да не прекрачваме границата на гостоприемството на една от най-харизматичните български спортистки.

Вземаме си довиждане, пожелаваме си светли празници и се надяваме, че скоро ще се видим. Надеждата за това "скоро" се нарича Токио.