Тя е от Пловдив, но от 12 години живее почти изцяло в планината. Мая Къркаличева е планински фотограф - показва защо обича България. Между красивите снимки, публикувани от над 10 световни издания, прави палачинки на над 2000 метра височина и спи по върховете. Планината й е дала, но и отнела. Между три планини, с нея ни срещат Радиана Божикова, операторът Добромир Иванов и монтажистът Даниел Кръстев в поредицата "Фотографите".
МЕЖДУ ОБЛАЦИТЕ С ПЛАНИНСКИЯ ФОТОГРАФ МАЯ КЪРКАЛИЧЕВА
"За първи път снимах в Пирин и изобщо не знаех, че съществува такъв релеф в България. Интересно е, защото вървиш с часове наред и планина все повече показва и показва от себе си. Толкова е впечатляващо - скали, върхове, езера. Аз наистина не знаех, че в България има такива места и просто си казах, че това е нещото и просто искам да ги опозная тези кътчета", казва Мая.
Мая Къркаличева е завършила журналистика, но е разочарована, от това, с което се сблъсква и решава да поеме по пътя на своята истина. Купува първия си фотоапарат сама, с пари, събрани с много труд. Днес има свой сайт, в който качва фоторазказите си от планината.
"Когато навлизаш все по-дълбоко във всички тези гънки на планината, толкова далеч от асфалта и виждаш неща, които определено могат да те накарат да останеш и аз искам да ги покажа", споделя фотографката.
РАЗЛИЧНА Е ЗЕМЯТА ТУК, ПО ДРУГИ - НЕБЕСАТА
"5 месеца подред правихме преходи в зимни сезони. В един от тях бяхме бяхме 68 души. Тръгнахме от Карлово към х. Амбарица и идеята беше, когато стигнем билото, най-високата точка от прехода, там да гледаме залеза..
Преди да изгрее луната през януари месец си беше станало студено и тази огромна група от 68 души, започна да губи тонус. Само аз знаех, че в групата имаме гайдар и точно в този момент казах: "Райко, сега е моментът! Вади гайдата!". Райко извади гайдата и на билото на Балкана точно изгряваше луната, засвири едни родопски песни, хората не можеха да повярват какво се случва в този момент. Започнаха да танцуват едно хоро и бързо се стоплиха", спомня си Мая за един от най-силните й спомени в планината.
"МИСЛИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ ПРИ ВЪРВЕЖ"
"Когато си в Родопи си представяш как във всяка долинка има някакво село, сгушени къщички и хора с техните съдби си живеят там. В началото на ноември бяхме в едни цепки на Източни Родопи, зад вр. Бездивен, в едни махали. В тях имаше по 2-3 къщи. Ходиш по 1-2 часа, за да ги стигнеш. Няма абсолютно никакви пътища там. Едни малки кози пътеки и като видиш тези местенца и си даваш сметка колко смели са хората, които живеят там. Как остават и витаят. И винаги това ме кара да се връщам към тези места, защото понякога си мислиш, че животът е труден, че имаш колебания пред теб, но когато отидеш в планината и видиш тези хора, къде живеят, при какви условия - без ток или електричество, удобства, пътища, магазини и си казваш, че твоите проблеми са наистина малки, защото истинския проблем на живота е просто да оцелееш и да си жив. Всичко друго е суета", казва фотографката.
"ЗАНЕМЕЛИ СТЪПКИ"
Снимките на Мая от българските планини са като писма, които тя пише до своя приятел, който губи преди 11 години. Това не я отказва от фотографията. Сърцето й продължава да снима, а всеки нов връх тя изкачва и заради него.
"Преди 11 години другарчето ми почина, така, че има много мъка в снимките ми, но тя е завоалирана. В река, в планината - р. Чая. Беше година след като започнах да ходя по планина. Ние си ходихме заедно, заедно откривахме нещата и в един момент... изчезна човечето. Нямаше време да види много неща, така че аз сега много неща виждам, за да ги вижда и той по друг начин", споделя Мая.
"НЯМО БЕЗБАГРИЕ. ВАЛИ БЯЛА ЗАБРАВА. НЯМА ПЪТ. БЕЛОТА. НИЩО.СНЕЖНА БЕЗГРИЖНОСТ." - БЛАГА ДИМИТРОВА
"Това, което най-дълбоко е останало в мен е това, което най-трудно е достигнато. Един такъв кадър имам, който буквално го снимах със затворени очи. Беше толкова силен вятъра, такъв ураган имаше, че не можеше да стоиш с отворени очи. Вятърът вдигаше снега и ледените кристали се забиваха в очите ти, дори и през очила. Спомням си, че просто бяхме навън с един друг приятел фотограф и стискаме очите. Една от най-хубавите ми снимки е буквално снимана без да виждам. Аз мисля, че не трябва да се дебнат тези моменти, да стоиш там с часове и в главата си нещо да искаш, а просто, ако се случи и ако момента реши да ти го даде, и ако си достатъчно бърз, за да го уловиш", казва фотографката.
"Всеки път, когато си над море от облаци се чувствам крайно еуфорично, то не е близо до усещането да си в самолет до облаците, а нещо много по-върховно. Да си на едно парче земя, което да плува като остров над облаците и да изпращаш или да посрещаш слънцето. Това винаги ме е вълнувало и често се появява при върха оптични феномени, които могат да се случат само на високо", казва Мая Къркаличева.
ЖИВОТ НА ВИСОКО
"Ако искаш да си такъв фотограф, трябва да минеш през този живот на високо. Аз не отивам за снимките, отивам, за да съм там. Често се случва да крещим от красота, от възхищение, от много специални моменти, някой залез с приятели. Така се спи страшно интересно, просто заставаш на ръба на една скала и си казваш: "Е, как може в тази България никой друг да не е тук и сега!". Толкова е различно, да си на това място, а аз съм правила и палачинки на такива места. Ставаш сутрин, правиш си палачинки, кафенце, като нормалните хора, но просто на високо равнище. Няма студ, когато имаш адекватни неща в раницата", разказва Мая.
МОЛИТВА В ПЛАНИНАТА
"Когато изпълниш някаква мечта и ти става тъжно, защото трябва веднага да дойде следващата, но когато годините минават, когато си изпълнил много мечти, истината е, че започваме още повече да опростяваме нещата и да искаме да имаме време. Просто мечтая да имам време да направя нещата, за които си мисля, защото времето е най-важното. Да имаме време! Имаш ли време и здраве, всичко друго си идва на мястото", казва Мая.
