Книгата на легендарния алпинист Райнхолд Меснер "Убийството на невъзможното" излезе на 7 февруари, когато Боян Петров щеше да навърши 46 години.

В книгата е публикувана и последната статия на алпиниста. Той я продиктува 2 дни преди да отпътува за Хималаите пред редактора на книгата - известният италиански журналист Алесандро Филипини, с които са и добри приятели.

Къде е границата с невъзможното и може ли да бъде преодоляна?

В търсене на тези отговори алпинисти от цял свят се впускат в планински приключения, за да проверят издръжливостта на човешкото тяло и силата на духа.

Екстремните преживявания вълнуват сърцето и на италианския журналист и приключенец – Алесандро Филипини. Благодарение на работата си той става свидетел на част от най-великите световни спортни постижения. Срещите с покореното невъзможно му носят и безценни приятелства с големи имена в алпинизма като Рейнхолд Меснер и българина Боян Петров.

„Много съм щастлив, че благодарение на работата ми, съм имал възможността да срещна много големи алпинисти. Не всички от тях обаче са и големи човеци”, посочва Алесандро Филипини.

„За съжаление мнозина използват наивността на хората и разпространяват фалшиви приключение, благодарение на които стават известни. Боян Петров беше абсолютната противоположност на тези хора. Той е създал истинските приключения за себе си. След това е станал известен, но никога не е търсел славата”, казва още журналистът.

Снимка: bTV

Къде се запознахте с Боян?

Първото ни виждане беше по време на посещението на Валтер Бонати в България. Това беше 2007г. или 2008г. След това започнахме да се виждаме много по-често. Още повече, че и живеехме много близо един до друг.

Какви моменти помните с него?

Имахме много хубави разговори - за планина, за приключения, за маршрути, за животни - тези неща, които ни свързваха. Харесваше ми да виждам ентусиазма му за живот въпреки всичко, което му се е случило. Тази неговата способност да реагира пред всички трудности, които преследваха целия му живот.

След жестоката катастрофа, която преживя… Тогава го виждах как страда. Знаеше, че ще се върне да бъде алпинист и виждахме как с цялата болката, която го придружаваше - наистина силна болка, отиваше да се подготвя за новите си походи. Толкова много сила и толкова много желание имаше в себе си. Притежаваше невероятни качества.

Снимка: bTV

Алесандро е редактор и на най-новата книга на Меснер "Убийството на невъзможното", чиято премиера за България беше на 7 февруари, когато Боян Петров щеше да навърши 46 години.

„Това, което има в тази книга е и последният ни контакт. Той подготвеше това негово последно изкачване и нямаше никакво време. Постоянно отлагаше и казваше, че няма време да напише това. Но ние искахме на всяка цена да имаме и него в тази книга и го помолихме да дойде тук при нас - вкъщи. Това беше нашият последен контакт. Всъщност той ни издиктува тогава, това, което е в тази статия. Всички казват, че това е било чрез телефонен разговор, но ние бяхме заедно тогава”, спомня си Алесандро Филипини.

„ Тогава той беше спокоен, сигурен и концентриран върху това. Аз бях спокоен, че той е готов и че е предвидил всичко.  Никога не съм мислел нищо друго”, отбелязва още Алесандро.

Вие следите от близо неговото издирване в планината. Какви бяха тези дни за вас на издирване?

Бяха тежки дни. Тежки моменти с много малка надежда. Знаех, че в Китай нещата са много по-трудни. Още повече, че там имаше италиански алпинисти, с които бях във връзка и затова нямах големи надежди. Те ми разказваха, че ситуацията е много тежка.

Тогава ние получавахме от екипа, който търсеше, от шерпите много разнородна информация, намерен е инсулин, не е намерен. Намерена тениска, не е намерена. Каква беше истината тогава в тези дни. Какво наистина се откри?

За съжаление в момента, в който започнаха хеликоптерите да летят, аз знаех, че надеждите са малки. Не. Знаех, че няма никаква надежда. Гласовете, които казваха, че е намерена палатката, че после се оказа, че не е  - тези гласове не означаваха нищо.

Защо според вас той е взел това решение да тръгне сам?

Той винаги се опитваше да прави алпинизъм по-близък до приключението. Предпочиташе да бъде сам. Да не тръгва по пътеките, които вече са подсигурени и готови. Винаги е разчитал на собствените си сили.

Беше един от най-добрите, най-силните и най-бързите.

Много ми се иска да беше тук, да е сега с нас и ако беше сигурно щях да го поздравя и да го попитам каква ще е следващата му цел. За къде тръгва, знаейки, че нито Еверест, нито Шиша Пангма са неговите последни изкачвания.

Снимка: Facebook

С какво ще остане той във вашето сърце? По какъв начин?

Остава празно моето сърце. Написах една фраза в социалните мрежи, цитирайки един голям италиански артист, който казва така:
„ Беше по-добре да се разделим, отколкото да не се бяхме срещали никога”.

Бил ли сте тук из планините в България и как ще опишете нашите планини?

Много обичам българската природа. Българският народ трябва да бъде благодарен, че тази природа е именно по тези земи и трябва да направи всичко възможно да я опази.
Едно от посланията, които Боян изпраща чрез тази книга е точно това.
Но знаейки това, което правят българите по брега на Черно море съм много разочарован от тях.

И още повече като гледам големите камиони в Ковачевица как карат големите и здрави дървета... как ги превозват. Сърцето ме боли.

Дори, когато бяхме с Меснер заедно в Ковачевица и Банско, той с очите си видя каква природа има тук и се влюби в нея. Жалко е да я разпиляваме така.

Аз обичам много планините и природа и много обичам България. За съжаление още не мога да живея тук, но един ден да…