Вълната от недоволство срещу проявите на расизъм и дискриминация в САЩ обхванаха и Европа. Какво е да си роден различен - две българки напускат родината и се чувстват по-добре приети в чужбина.
През последните няколко седмици, макар и все още под карантина, улиците на Лондон се изпълниха с протестиращи против расизма. "Без правосъдие няма мир", "Не мога да дишам", "Животът на чернокожите има значение" бяха едни от най-ярките лозунги.
Трудно е да си различен почти навсякъде по света. Мери Коя живее в Лондон от две години, но е родена и израснала в България, където винаги се е отличавала от останалите.
„Хората много се изненадват, че съм българка, особено че съм родена в България. Чувствах се странно, защото знаех че съм различна, защото усещах, че хората ме приемаха като различна. Доста често съм била център на внимание дори и да не исках да съм център на внимание“, споделя тя.
Докато Мери е била постоянен магнит за погледите на хората, една друга българка споделя, че се е чувствала изолирана и често пренебрегвана, защото се е различавала от останалите.
Златка също живее в Лондон, но е родена в Петрич – място, за което си спомня както с много любов, така и с болка.
„Майка ми е българка, а баща ми е виетнамец, който аз не познавам. Всъщност не съм имала много интерес към него и не съм разпитвала майка ми за това, защото не харесвах как изглеждах и исках да се припознавам като българка. Казвах си, че ако не питам за това нещо, ще го изтрия от съзнанието си“, разказва Златка.
„Имало е случки, в които съм се чувствала обект на расизъм. Бях си спестила пари сама, за да си купя нова раница за училище. Мислех си, че така децата ще ме харесат, защото имам нова хубава раница, която е модерна. На втория ден, когато отидох на училище, моята раница беше изхвърлена през прозореца. Това много ме нарани“, спомня си тя.
„След училище ме причакаха, започнаха да си подхвърлят раницата, да ме удрят, разкървавиха ми носа и аз се прибрах при роднини, за да не ме види никой. Моят проблем беше не само обидите, но и това, че нямаше с кого да говоря. Нямаше учител или директор, или по онова време хората не се оплакваха за такива неща, не и за тормоз. Аз смятам, че трябва да се говори в България за расизъм, защото независимо как изглежда един човек, всички сме еднакви“, казва Златка.
„В България няма много чернокожи, но има много ромски малцинства и българите трябва да са съпричастни, за да може хората да се чувстват на равно с останалите, защото всички сме хора и всички заслужаваме да живеем достойно“, казва от своя страна Мери.
