Нарине Абгарян е от арменски произход и е най-четената писателка за 2017г. у нас. Заглавията „Три ябълки паднаха от небето”, „Манюня” и „Хората, които са винаги с мен” се превърнаха в истински феномен на българския книжен пазар.
Известна е и с чувството си за хумор, за което тя казва, че е национална черта. Животът на Нарине е белязан от война, тежка диагноза и безпаричие, но въпреки това книгите, които пише носят надежда.
Писателката е наричана още "арменския Маркез", Нарине Абгарян започва да пише, след като ѝ поставят тежката диагноза многожествена склероза. Надежа ѝ носят веселите истории от детството, за които започва да разказва и се случва чудо.
– Чудото беше, че когато издадохме книгата ми се оказа, че диагнозата не е вярна.
– Тази диагноза промени ли светоусещането ви?
– Когато научих дори не знаех какво точно е множествената склероза. Прибрах се вкъщи и започнах да чета. Разбрах, че това е много тежко и прогресиращо заболяване. Първата ми мисъл тогава беше за сина ми. Знаех, че трябва да му помогна да стане самостоятелен за времето, когато мен няма да ме има. Не се страхувах, но имах тази грижа за него. Страхът ми дойде после, когато разбрах, че диагнозата не е вярна.
– Какви емоции нахлуха тогава във Вас?
– Когато разбрах си позволих да поплача. Прибрах се с рокля мокра от сълзи. След това написах в моя блог за този случай и ми отговориха 39 души. Те имаха същата диагноза. От тях 38 повториха и потретиха изследването. Оказа се, че са здрави и че само един човек от тези 39 наистина е с потвърдена диагноза.
– На много места казвате, че трябва да се говори само истината на децата. Спестихте ли тази истина на вашето дете?
– Тогава не му казах изцяло. Колкото до това, дали трябва да говорим истината – поговорих наскоро с него и той ми каза "Когато бях малък те попитах дали има Дядо Коледа и ти ми отговори "Не, няма и аз страдах няколко години". Е, може пък не трябва да се казва цялата истина. Може би трябва да оставим на децата ни някакви тайни, някакви приказни неща.
– Когато той беше по-малък четяхте ли му приказки?
– Когато беше малък му четях тези книги, които аз самата обичах. Много обичах Астрид Линдгрен и "Емил от Льонеберяе" e името, заради което аз кръстих моя син Емил.
– Знам, че много обичате разказите, които синът ви ви разказва, какво научихте за вашия свят през неговия?
– Моят син много дълго не говореше. След 4 години, когато започна да говори, той изля такъв поток от думи и изречения, че не беше по силите ни да осмислим всичко това, което ни казва. Аз може би имам най-любящия и нежен син, който можете да си представите. Когато се връщах изморена от работа е имало случай, когато съм му се карала и крещяла, но след това винаги ми е било много съвестно И когато съм искала прошката му, той винаги ми е казвал "Мамо, недей да говориш такива неща, нали знаеш, че винаги ще те обичам". Това е такава безгрижна любов, която няма как да не те промени и естествено, че всяко дете те променя, защото такъв тип любов може да има само между родители и деца.
– Спомняте ли си времето на конфликт между Армения и Азербайджан. Било е в тинейджърските ви години.
– За първи път разбрах, че наистина има война, когато видях бежанците, които идват със скъсани обувки, неугледно облечени, със скъсани дрехи. Не вярвах, че това е възможно.
Когато започнаха бомбардировките, ние децата вместо да се крием бягахме навън, за да видим къде падат снарядите. В началото човек не разбира какво е война, но постепенно тя става реалност, която толкова те променя, че просто на никого не бих пожелала да изживее това, което ние сме изживели тогава.
– За какво никога не сте се осмелявали да пишете? Искали сте, но никога не са идвали думите ви?
– Аз имам много тежки истории, които ми се иска да ги напиша, но засега все още не намирам силите и разбирането да ги завърша. Засега те са само вътре в мен.
Две от историите съм чула от други хора, а едната е за моя чичо, който бил невероятно гениален и талантлив човек, но както понякога се случва големият талант изблъсква любовта в човека. Той беше от тези хора, които имаха наистина трагичен живот. Заради неговия талант не остана място за любов в него. Аз много бих искала да напиша някога за това.
– Знам, че сте работили и в чейндж бюро. Как това Ви промени?
– За мен това беше една школа за живота, защото аз съм от патриархално семейство, идвам от едно малко градче. Попаднах в Москва на 90-те, която беше Москва на богатите хора. Тогава се появиха първите жени, които продаваха себе си. Попаднах в един хотел с туристи, където всичко това се случваше пред очите ми. Но началничката ни закриляше много. За мен тя беше учител, който ме научи да възприемам цялото това състояние на обществото правилно и да оцелея в него.
Сега ще ви разкажа една смешна история. Вървях към хотела по една уличка, на която работят момичетата с леко поведение и в този момент точно имаше хайка. Започнаха да ги качват в колата. Хванаха и мен и аз започнах да крещя "Не, не, не. Аз не съм от тях. Пуснете ме." А те казаха "Те всички казват, че не са от тях". В този момент излезе началникът на охраната и видя как ме прибират в колата и каза "Не, пуснете я, тя е от нашите". И полицаят отговори "Аа, тя е от валутните проститутки, пуснете я". Ето в такава среда попаднах, представяте ли си.
– Какво послание искате да оставите с разказите си?
– Аз бих искала моите книги да бъдат утеха, защото ние живеем в много сложен свят. Да, разбира се, все още има много хора, които се радват и смятат, че всичко ще бъде наред, но не всички са такива. И в моменти, когато ти е тежко бих искала моите книги да са онази утеха, която би ти помогнала.
