Когато съдбата ти поставя непреодолимо препятствие и го надскочиш три пъти по-високо от очакваното. Това е историята на параолимпийския атлет Давиде Морана, който губи четирите си крайника след заболяване. Житейският му път е поанта за силата на духа и любовта към живота такъв, какъвто ти е отреден.

Животът на Давиде се преобръща през 2018 г., когато бактериален менингит атакува тялото му и той изпада в кома. На лекарите им се налага да ампутират ръцете и краката му, за да го спасят. Следват редица операции за присаждане на кожа, рехабилитация и дълъг процес, в който се учи да ходи и да движи ръцете си отново - с помощта на протези.

Чудесата идват при най-смелите, възстановявате се от инфекцията и започвате рехабилитация веднага след това. Кой беше най-трудният период по дългия път към това да се научите да ходите отново?

Най-трудното не беше болката от операциите, болката от ампутациите, времето прекарано в болницата, рехабилитацията с протезите.  А фактът да съм зависим от другите и да не мога върша сам нещата, да се превърна отново в едно малко дете. Аз се разболях от менингит на 24 години. До тогава бях самостоятелен и независим човек. След менингита тази самостоятелност изчезна и това беше огромен стрес, който породи в мен много съмнения и огромна тревога. Мисля, че именно тази трудност ми вдъхна сили и ме подтикна да продължа напред с обновена енергия, да овладея нещата, да овладея ползването на протезите и отново да стана самостоятелен и независим човек.

За Давиде светът на уврежданията е безкрайно широк и той трябва да бъде разбран. Има хиляди различни форми на увреждания, които засягат не само двигателните способности на хората, но и тяхното умствено развитие и техните сетива.

„Обикновено хората проявяват разбиране - дори понякога прекаляват. На мен, например, не ми харесва, когато някой върши нещо вместо мен. Трябва аз да поискам помощта им. Помощ искат не слабите, а силните. Няма нищо лошо човек да поиска помощ когато има нужда от такава, но трябва човекът с увреждания да я поиска, защото ако той върши нещата малко по-бавно това не означава, че е неспособен, а че му е необходимо повече време, за да извърши определено действие. Хората все още не разбират това“, добави параолимпиецът.

Да запаметиш света: Канадско семейство обикаля планетата, преди децата им да ослепеят

„Гледат през призмата на съжалението - "Ах, горкичкият, какъв лош късмет!". Не, това не е лош късмет. Лош късмет щеше да е ако бях умрял от менингит. Лош късмет имат всички онези деца, които страдат след земетресението в Турция, останали без дом, без родители. Това е нещастие. Моето не е. Аз оцелях. Аз съм пълноценен, самостоятелен човек, макар и с увреждане“, заяви Давиде.

Той се е посветил на каузата да защитава идеята протезите да бъдат осигурявани на всеки нуждаещ се от опората им.

„Те трябва да са евтини и достъпни за всички, защото ако си изгубил един крайник, това не е станало, защото ти си решил така. Животът е решил вместо теб - да живееш без една ръка или без крака. Но с това твоят живот не свършва, а започва отново“, смята той.

Днес Давиде е посланик на Испанската асоциация срещу менингита. Всяка година най-малко 1,2 милиона души по света се борят с инфекцията, а един от 10 от тях губи борбата с нея.

Силата на духа: Клеър Ломас, която извървя Лондонския маратон парализирана

„Голямата цел, която си поставяме със Световната здравна организация, е да изкореним болестта до 2030 г. чрез програми за развитие на ваксинацията. Целта изисква много усилия, но ние ще я постигнем, не се съмнявам в това“, заяви Давиде.

И преди, и след ужасяващата диагноза ежедневието на Давиде е посветено на магията на спорта.

Освен пример за вдъхновение за стотици хора по света, вие също сте и посланик на адаптираната атлетика. През последните няколко години сте посветили живота си на тренировките и спортната дисциплина. 

Имам щастието да работя нещо, което много ми харесва. От спорта черпя сили, за да продължа живота си, въпреки трудното ми състояние на човек с четири ампутирани крайника. Аз съм параолимпийски атлет, състезател съм в адаптираната атлетика. Дисциплините, които практикувам, са бягане на сто и на четиристотин метра. В момента се подготвям за Световното първенство в Париж през юли.

Как минава един ваш ден?

Всеки ден, от понеделник до събота, тренирам средно 3-4 часа. Програмата ми е много взискателна, но това е нещо, което обичам да правя и за което трябва да съм благодарен всеки ден, защото не всички могат като мен да водят такъв начин на живот. Аз имам късмета да мога да върша всичко това. Това е моят стил на живот.

Давиде Морана е пример за онези чудеса, които идват при най-смелите, чиято златна нишка на съдбата е преплетена със сива прежда и само волният полет на духа може да ги освободи от примката. А думата, с която описва живота си, е воля.

Да прескочиш пропастите на съдбата: Пейдж, която мечтае за олимпийски върхове

Какво искате да кажете на хората тук, в България, които продължават да се радват на живота с помощта на протези?

Да не се предават. Макар да е труден, животът им не е невъзможен.  Човешкото тяло  или по-точно човекът е машина за учене и адаптиране. Какво ще рече това? Че сме създадени, за да се адаптираме към всякакви промени. Когато трябва да се приспособиш към нещо началото винаги е трудно, винаги е болезнено, но идва един момент, в който, ако постоянстваш, ако приемеш състоянието си, ако приемеш живота си и себе си като личност и ако приемеш това, което ти е отредено да преживееш, идва един момент, в който болката изчезва, престава да ти е трудно да ходиш или да си слагаш протезата или да вършиш нещата от ежедневието.

Ако трябва да опишете живота си с една дума – каква би била тя?

Воля. Това е най-силното, което нося в себе си – в главата и в тялото си. Никога не се предавам. Волята винаги надмогва болката, страданието и отрицателните емоции. Не приемайте трудностите на съдбата си за трагедия, а за предимство. Протезите трябва да бъдат предимство за нашата личност. Щом аз съм постигнал това, всеки българин, претърпял ампутация, също може да го постигне.