Оцеляване в екстремни условия: Планинският водач Жоро Черния за уроците на планината

Георги Георгиев, познат като Жоро Черния е обучавал и помагал на стотици в планината.

„Часовете бяха дни. Тялото ми усещаше огромна жажда. Може би е трябвало още 20 часа, за да не го водим този разговор сега“.

Така Георги Георгиев си спомня зимата на 1990 година, когато изкачва знаменитата северна стена на граничния между Франция и Италия алпийски връх Гранд Жорас. Казват, че там всяка крачка вещае нещастие. Но не нощта, снежната буря или студа са най-големите врагове на алпиниста там.

„Изкачихме с две нощувки, с два бивака. Големият проблем беше прясно навалелият сняг“, казва Жоро Черния.

Групата има еднопосочни визи до Франция, затова е принудена да се спусне обратно не през по-лекия маршрут от италианската страна на върха, а предприема по-трудния маршрут от френска страна. Разчита на техниката рапел - спускане с помощта на въжета. Започва рисково спускане в тъмнината - като обратно броене. Във всеки следващ час, стрелката за някой от групата може да спре да отброява секундите живот.

„По време на спускането се счупи един от скалните издатъци, на който беше закачено въжето и един от четиримата падна и загина. В следствие на това аз се оказах блокиран без въжета в средата на този ръб. Престоя ми представляваше стоене на един скален перваз с големина 20 на 40 сантиметра, закачен на един клин, без храна и вода".

Георги виси в мрака. Единствената му упора е по-малка от размера на едната му обувка. Под него, над него - пълна тишина. Нищо

„Моите партньори бяха на 40 метра под мен, но нито с възможност аз към тях, нито те към мен. Изкарахме първата нощ така, на 40 метра разстояние един от друг. На сутринта надвикахме вятъра. Разбрахме се, каквото имахме като инвентар го събраха при тях с идеята да продължат и ако стигнат спасителна служба да дойдат и за мен“, разказва Жоро Черния.

„На такива места човек се мобилизира, опитва се да мисли за неща далеч от реалната ситуация и се опитва да полива надеждата, че ще се случи нещо така, че той да излезе жив от ситуацията. Всъщност през цялото време, докато бях там, аз се надявах, че нещата ще имат добър изход“, допълва той.

Казва, че получавал и халюцинации.

„През цялото време аз не бях сигурен дали те са слезли живи или не така, че на четвъртия ден от престоя на това място чух, че хеликоптера кръжи около мен, разбрах, че са живи и, че е за мен. Той успя да ме вземе на петия ден от престоя на тази площадка.

Когато се случи нещо такова, независимо в коя сфера на живота, смятам, че човек трябва да преосмисли, да направи крачка назад, да поправи нещата, до колкото е възможно“, казва планинарят.

Георги е опитен планински водач. Родом от Белоградчик. Един от тримата българи, възпитаници на националното училище за ски водачи в Шамони, Франция. Започва да се занимава с алпинизъм през 80-те години.

„Това бяха едни от много силните за българския алпинизъм. Тогава през 84-та година беше националната експедиция на Еверест, която по мащаб на влиянието, както я сравни преди години Методи Савов, се равнява единствено със световното първенство в САЩ през 94-та година. Българският алпинизъм беше много развит и голяма част от тази инерция се предаде и в годините след промените. 81-ва година беше голямата експедиция на Лотце, на която за първи път Христо Проданов изкачи връх на 8000 метра, а в България вече се правеха много състезания по спортно катерене. Имахме алпинисти, които караха в Алпите доста технични и трудни места. Големият проблем беше с организирането на пътуванията, защото се пътуваше доста трудно, но като воля, като катерещи хора, нещата бяха много сериозни“, спомня си Георги.

През годините е успял да обиколи планински масиви като Кавказ, Алпите, Доломитите, Хималаите, Андите, Памир.

Георги рядко използва думата мечта. Казва, че винаги си поставя изпълними цели. Понякога получава уроците си от планината чрез неправилни решения. Така преди 10 години грешна преценка го тласка в обятията на лавина.

„Колегата ми взе решение групата да се раздели на две части, аз с по-добрите скиори да слезна по друг път и навлизайки в този друг пък, някъде след третия, четвъртия завой се скъса целия склон на връх Вихрен и лавината падна до дъното на долината. Мен ме остави по пътя си в горната част, но така или иначе беше доста тежък момент“, казва Георги.

Описва лавината като стихия. „Първо, че имах късмет, второ, че имах раница, която ми помогна да изляза жив и нямах травми. Помня всичките инциденти, защото това е част от растежа. Много е важно ние да не ги погребваме под спомените си, защото те ни връщат на правилното място в правилния момент и ни карат да имаме едно на ум, подсказват ни, че не сме безсмъртни и че разликата между хубавото и лошото, тъжното и веселото, понякога е ужасно малка“, казва той.

Днес преподава в един от центровете в България, където подготвя планински водачи. Тази професия обаче е застрашена.

„В очите на обикновените хора планинския водач е един човек, който ходи с раница на чист въздух по цял ден и си прави кефа.

Алпинизмът беше приет като част от културното наследство на ЮНЕСКО и планинският водач се явява един медиатор точно между това културно наследство и хората“, казва Георги.

„Има хора, за които ходенето в планината не е някаква вътрешна необходимост, а е по-скоро доказване. С тези хора се работи трудно. Водачът не трябва да робува на егото си, трябва да гледа на всяка една ситуация и от човешка гледна точка. Водачът се очаква да е силен, смел, но той също е и човек“, допълва той.

Георги казва, че в планината хората говорят на един език. Там човек се учи на търпение и как да посреща непредвидимото, а с опитът по върховете идва и смирението.

„Планината е място, на което всеки може да се чувства добре без да пречи на другия. Планината не знае колко сме опитни, звучи доста клиширано, но пред стихията на планината всички сме равни“, обобщава Георги.