Преди две седмици, в изборния ден, направихме голяма обиколка по света и имахме много гостоприемни домакини, макар и от разстояние. Така например в Австралия ни посрещна председателят на българската общност в Сидни Влади Прохорова-Христов, която тогава беше и част от секционната комисия.
Сега се връщаме при нея, за да разкаже за своя път на 15 000 км от дома.
Тя споделя, че е заминала за Австралия преди 13 години – през 2013 г. „Аз живях в Англия преди това от 2000 година. И някак си Англия е страхотна страна, но никога не я почувствах като дом. Може би заради климата, непрекъснатото облачно време. И всички мои приятели англичани тогава много говориха за Австралия. И в мен се появи едно желание да видя тази прекрасна страна.“
„И през 2013 година просто реших – тази година взимам една година отпуск от всичко и тръгвам. Всъщност сама, без работа, без място за живеене. Обиколих Азия, Мала Азия и Сингапур. И го направих като едно приключение, без никакви очаквания, защото моето вярване е, че когато очакваме много, нещата могат да се объркат. Без очаквания всичко се нареди“, разказва тя.
По думите ѝ важен момент в живота ѝ е срещата с бъдещия ѝ съпруг. „Мъжът на сестра ми тогава ми даде контакт. Много хора ми даваха контакти и той каза: ‘Свържи се с мой приятел, който е от 1994 година там. Той ще помогне да си намериш квартира’. И аз реших да го направя. Взе ме от летището българин. 12 часа си говорихме. На 12-ия час се качихме на един хълм, който гледаше океана. Целунахме се и това е моят мъж от 13 години – най-добрият ми приятел, спътник в живота. Не съм го планирала, не съм мислила, че така ще се случи, но животът е много непредсказуем.“
„След 9 месеца се оженихме на същото това място. Това е нашето място в Австралия и така се случиха нещата“, допълва тя.
На въпрос какво най-много ѝ е направило впечатление в Австралия, тя казва: „Има толкова много неща, които ме впечатляват в Австралия. Винаги сравнявам австралийците с пловдивчани – айляци. Толкова са позитивни, весели, спокойни. Освен това ние сме винаги приети. Хората с истински интерес искат да разберат всичко за теб, чувстваш се приет, чувстваш се чудесно.“
По думите ѝ българската общност в Сидни е активна, но ограничена като реално участие. „Активни хора, които идват на нашите събития, участват в танците, в българското училище, не са повече от 150–200 души максимум. Има много повече, които са на книга, но трудно ги виждаме. Някои може би още не знаят за нас, затова правим активна реклама.“
Тя разказва, че се занимава със спортна наука. „По принцип съм доктор по спортни науки. Занимавала съм се с фитнес и диети дълги години. Идвам от спортно семейство – майка ми и баща ми са заслужили майстори на спорта и треньори.“
„В Англия просто поех пътя към фитнес и диети. Помогнах на много хора да свалят по 50, 40, 30 килограма. Беше уникално, защото виждаш промяна не само външна, но и вътрешна“, допълва тя.
В разговора тя потвърждава и връзките на семейството ѝ със спорта: „Да, абсолютно. Владо Николов споменава името на майка ми като първи селекционер. Тя е открила Владо Николов, била му е първа треньорка. Баща ми го е тренирал дълги години. Като малка съм била на лагери с Владо. Той е уникален спортист и сега следим успехите на неговите синове. Това, което направиха тези момчета за България, беше много голямо.“
Тя споделя, че често се прибира в България. „Прибирам се всяка година, дори след три седмици се прибирам за два месеца и половина. Нямам търпение. Обичам те, мамо, сестра ми, всички приятели и моята любима България.“
„Хората мислят, че сме далеч и сме забравили, но напротив – България е в сърцето ми и всеки път се вълнувам много“, казва тя.
За българската общност в Сидни тя допълва: „Ние сме много сплотени. Българското училище е едно от най-големите ни звена всяка неделя. Децата учат, играем карти, имаме клуб по тенис на маса. Танците са много важни и ни прославят на мултикултурни фестивали.“
За дъщеря си разказва: „Тя знае толкова много за България, въпреки че е само на 4. Ходи на българско училище в неделя. Всяка неделя го очаква с нетърпение. Понякога ме пита: ‘Мамо, не може ли всеки ден да ходя на българско училище вместо на детска градина?’. Знае за традиции и обичаи и всяка година идва в България.“
За България казва: „На първо място ми липсва семейството, роднините, приятелите. Дори съм мечтала за нашите улици. Моето сърце е раздвоено на две. Обичам и двете места.“
„България си е България. Колкото и да се опитваме да създадем тук нашата малка България, не може да се сравни. Когато съм там, усещането, природата, традициите, всичко – това не може да се сравни по никакъв начин“, казва тя.
