Мина Яф е родена в Иракски Кюрдистан. На 3-годишна възраст успява да избяга с майка си и сестра си към Европа – не само от войната, но и от своя баща.
По пътя към спасение очите ѝ виждат много несправедливост, насилие и смърт. Първия училищен звън тя чува на 13-годишна възраст, на повече от 5000 километра от дома си.
Днес тя е част от листата на Форбс Форума "30 под 30" за Европа в категория "Право и политика". Носителка е на приза "Жена на Европа" за 2017 г., основател и лидер на неправителствената организация, която помага на жените бежанки сами да отстояват правата си. Работи за промяна в миграционните политики. Помни всичко, но в очите ѝ вече няма страх и разказва с усмивка, защото вярата ѝ за по-добър живот е несломима.
"Родена съм като бежанец през 1988 г. Родена съм във време, в което е имало химическа атака над моя град – Халабджа. Оттогава до момента, в който ние окончателно избягахме в Европа, тръгвахме и ни връщаха повече от 24 пъти", разказва Мина.
"Майка ми е била бременна с моя малък брат. Трябвало е да върви много дни, за да стигне до границата сред още 300 000 души, измежду които и много ранени войници. За нея е било много трудно да стигне до болница, а след това да се върне за мен и сестра ми. Трябвало е да бъде сигурна едновременно, че няма да рискува нашия, нейния и живота на неродения ми още брат. Това е един много тежък спомен, който ми е останал - да не знаеш дали майка ти ще е жива и дали ще се върне пак при теб. Мислех си, че никога повече няма да я намеря, защото това е история, която сме виждали да се повтаря отново и отново. История, в която много от семействата не се събраха повече", допълва тя.
"Въпреки всичко тя е успяла да даде живот и на трима ни, и то в най-трудното време за кюрдите около 1988-1991, и по-късно през 1995 г., когато е имало много, много проблеми в кюрдската част на Ирак. Но все пак е успяла да избяга, успяла е да избяга и от баща ми. Била е достатъчно силна, за да вдъхне сила и на нас. И точно с тази женска сила ме е отгледала и мен, за да съм такава, каквато съм и да правя, това, което правя днес", споделя Мина.
Надеждата им за по-добър живот преминава през много страни, докато най-накрая се установяват в Дания.
"Поради някаква причина, когато ние пристигнахме в Германия, тя поиска независимо убежище за себе си, защото не се е чувствала в безопасност с баща ми. Това обаче ѝ е било отказано, защото системата в Германия е сляпа за половете. Затова е било много рисковано да се върнем обратно в Кюрдистан заедно. Трябвало е тя да се върне сама, но е предпочела да избяга в Дания, за да ни спаси. Направила го е без никакви пари, без помощ от никого, без да знае езика и рискувайки живота си отново и отново", казва бившата бежанка.
"Тя е знаела, че няма да ни отгледа като децата, които имат привилегията да посещават училище, да имат дрехите, които искат, или храната, която обичат. Знаела е, че ще имаме огромна липса на информация и обучение. Точно затова тя ми каза: "Мина, ти няма да имаш възможност да посещаваш училище, но това, което ще те направи мъдра, е да слушаш хората, които са около теб, защото те идват от всякъде. Историята ще помни тези хора, които са тук като теб, защото именно тук се пише история. И аромата на храната - опитай от всичко, което можеш, защото когато пораснеш и станеш жена, ще бъдеш готова за всички предизвикателства, които светът ти предложи", продължава разказа си Мина.
„Тогава си мислех, но аз не мога да отида и да попитам нищо тези хора, защото те изглеждат по различен начин, те говорят различно. Успях да науча езика, успях да науча храната им, успях да разбера културата и историята им много по-добре, отколкото успях да го направя в крайна сметка по-късно в гимназията. Мисля си, че винаги съм имала куража и винаги съм била със съзнанието, че не съм жертва, а съм оцеляващ", казва Мина.
Мина е преминала през различни държави, местила се е от лагер на лагер. Очите ѝ познават много страдание, страх, насилие, дори и смърт. Сблъскала се е с безброй несправедливости, срещу които продължава да се бори и до днес, но от другата страна, от страната на тези, които имат свободата и необходимата информация, за да помагат.
"Спомням си, че когато бях на 11, в един от лагерите трябваше да ходя сама до пералните помещения. Тогава не бях още с тяло развито като на жена, докато майка ми и сестра ми бяха красиви жени. Те не можеха да отидат до пералните, за да изперат дрехите ни, защото имаше сексуално насилие постоянно между хората в лагера. Майка ми искаше да предпази себе си и сестра ми от това и затова трябваше аз да ходя там, тъй като на мен не ми обръщаха такова внимание", споделя Мина.
"Спомням си много внимателно, че един ден една от приятелките ми, която беше на 11 години, щеше да бъде изнасилена от възрастен мъж, но за щастие, там имаше жени, които бяха така добри да я защитят. Те обаче също казваха, че ние не можем да разкажем за това на администрацията, защото това, което се случваше, беше точно под тяхната протекция. Дори самият персонал понякога вършеше същите неща. През цялото време бяхме много изплашени, защото не знаехме къде точно да разкажем за всичко това. Точно поради тази причина за нас и нашата организация е много важно да провеждаме обучения за жените - за това как те да отстояват правата си и да ги окуражаваме да направят промяна в обществото на собствените им страни", разказва още тя.
Днес мина знае няколко езика. Работила е в няколко лагера в различни държави.
„Върнах се отновно в Кюрдистан. Бях в един от бежанските лагери там, това беше през 2014 г. Тогава имаше 1,5 милиона бежанци. Те трябваше да се борят срещу „Ислямска държава". След това поработих в Белгия, Дания, Франция и през 2015 г. в Гърция, когато толкова много бежанци пристигнаха там. Започнах да създавам това, защото осъзнах, че проблемът, пред който съм била изправена с моята майка по онова време, днес е станал много по-лош", добавя още тя.
„Всички тези препятствия в моя живот, за които ти разказвам сега – това не може да се сравни с нищо от това, пред което се изправят жените в Европа днес. Много е важно да разказвам на жените какво точно се е случило наистина с мен, както и да споделя за предизвикателствата, които лично съм имала, защото тогава никой не ми казал как да се справя с това", казва още тя.
Още 11 жени от различни държави са част от организацията на Мина. Всички те вярват, че правата на жените трябва да бъдат общодостъпни и че системата за закрила на бежанците трябва да подкрепя всеки, който се нуждае от защита срещу насилие, както и да бъде чувствителна към пола. Тя нарича себе си още млад предприемач, според когото новите технологии имат реален потенциал за справяне със социалните проблеми и дават на бежанците подходящата и необходима за тях информация.
„Посланието ми сега е всички жени да не забравят, че имат свой собствен глас. Няма нужда ние да даваме глас на жените. Най-важното нещо е да направим едно сигурно място за жените, които са изправени пред насилие и да им помогнем да се справят, да действат, да търсят правилната информация, както и правилните институции."
