Медицина в минало време: Кои са първите български лекари, борили се с пандемиите

В началото на XIX в. се наблюдават първите опити на българи за получаване на сериозно медицинско образование. Д-р Марко Павлов е първият дипломиран български лекар. Завършва медицина в Монпелие. Любопитно е, че участва в Наполеоновата армия като лекар.

Година по-късно се установява в Пловдив и става личен лекар на местния турски паша. По-късно двамата се местят в Търново. Д-р Павлов открива и първата аптека по българските земи.

До 40-те години на XIX в.. броят на българите, изучаващи медицина се увеличава значително. До Освобождението те вече наброяват 169.

Внимание заслужава и един друг Търновец – д-р Никола Пиколо, който се изявява като един от най-активните дейци по изграждането на първата карантинна служба във Влашко, което се случва непосредствено след Руско-турската освободителна война.

За XIX в. са характерни няколко големи епидемии - разпротранява се чумата, след това идва холерата. Тогава е времето и на тифа. За да се справят медиците по българските земи, по това врме започват да се превеждат помагала изследвания и публикации от утвърдени европейски медици. Започват да се печатат вестници и списания, които да популяризират практиките за лична хигиена.

Взимат се мерки за хигиенизиране на селищата, препоръчават се използването на често миене с оцет, с други разтвори, изпозлват се варови разтвори, хлорови. Опушването като метод е много използвано, специално при разпространението на холерата. Опушват се всички предмети, с които се търгува, и вкъщи.

Класичекси пример е случилото се с населението в Карлово, по инициатива на тогавашния даскал Райно Попович. Той предлага част от Карловското население да бъде преместено в Калоферския манастир и там да изчака затишието.

Историята помни и примера на еврейския равин Елиезер Папо, който през 1829 г.  прилага карантинни мерки, с които спасява населението на Силистра от чумата, която избухва сред руските войски там. Той бил поет, философ, писател, лекар.

Папо апелира към повишаване на личната хигиена, създава карантинна зона извън крепостните стени на Силистра, където изолира заболелите. Но като лекар в епицентъра на пандемията – той умира.

Благодарните силистренци му издигат паметник, изгубен във времето. Преди 15 г. му правят мемориален комплекс и от тогава всяка година идват евреи от цял свят да се поклонят на гроба му. Свой оригинален подход в битките с епидемиите прилагат дори още по-рано жителите на Алфатар, на двайсетина километра от Силистра. 

С годините за камъните е забравено, но 300 години по-късно алфатарци отново търсят силата им, когато през 2018-та г. в града само за седмица умират 13 души. Но в борбата с периодичните епидемии местното население прави и нещо по-рационално – например след чумата от 1850 г.

Алфатарци изграждат ров. Днес той е запазен в няколко участъка. Има вал, а върху него има посаден жив плет. Така са спирали достъпа на хора и на животни до селището, за да го запазят от контакти. Имало е и няколко входа, през които е пускано населението да влиза и да излиза и то под сериозен контрол.

Така още през 1860 г.  в резултат на епидемията е създадена санитарна зона и селището е изолирано – мерки, които имат аналогия и в днешно време.

Няколко години по-късно се отварят първо полевите болници в гарнизоните, а след това и гражданските.  A през 1871г. в Османската империя е създадено и Министерството на здравното дело.