Той е ливанец с испански паспорт и арменска кръв. Наричат го още Лудия цигулар. Това е виртуозният музикант Ара Маликян, който ще излезе за втори път на българска сцена на 1 ноември в София.
3 седмици преди концерта му, Александра Кръстева се срещна с него в Мадрид.
-Защо много хора плачат, когато чуят мелодията на цигулка?
Някои плачат, други се усмихват или са докоснати от музиката. Цигулката е може би най-близкият до сърцето звук. Звукът от струните е много близък до ритъма на сърцето. А начинът, по който звучи цигулката е много подобен на плача. Това е много емоционален инструмент.
Цигулката е любовта на живота му. Първите си музикални уроци получава от баща си, когато е само на 3.
Баща ми беше много мил човек, но беше и изключително стриктен. Задължаваше ме да свиря на цигулка от много малък. Спомням си, когато бях дете, че обичах цигулката, но не исках да стоя затворен и да свиря часове наред. Мразех това! Исках да изляза и да играя с децата навън. Но благодарение на баща ми съм това, което съм днес. Благодарен съм му.
Първият си концерт Ара Маликян изнася, когато е на 12 – в родния му Ливан.
-Какво си мислеше 12-годишният Ара, когато стъпи на сцената за първи път?
Когато си на 12 не мислиш много. Не мислех, не бях напрегнат, не се замислях какво ще се случи. Баща ми каза „Имаме концерт, трябва да свириш”. Отидох, свирих, дори не отбелязах кой е в публиката. Нямах време да съм притеснен. Това е най-хубавото нещо, когато си дете – не знаеш кое е важно и кое не.
Днес, разбира се, съм много по-притеснен, когато се качвам на сцената. Мисля си за всички тези хора в публиката, които трябва да направя щастливи. Това е такава голяма отговорност! Така, че днес съм много по-нервен, отколкото преди 40 години.
На 15 печели стипендия за музикалното училище в Хановер, а след това заминава за Лондон, където учи заедно с българския цигулар Васко Василев.
С Васко прекарахме страхотно време заедно! Винаги говорим за този период с него, защото заедно преминахме през много трудности. Днес Васко вече е невероятен цигулар, свири по целия свят, изключително ценен е в Лондон. Когато се върнем назад във времето и се сетим откъде сме започнали, а след това погледнем къде сме днес – това ни прави много щастливи! Гледаме на тези години с много любов и много носталгия, защото бяхме много бедни по това време.
Да, дори това! Деляхме една ето толкова голяма стая! Но имахме страхотни мигове! И все още си прекарваме страхотно, когато се видим. Това е приятелство, което е извън професията.
Роден в Ливан, с арменски корени и испанско гражданство, Ара не може да бъде сложен в културни или музикални рамки.
-Кога разбрахте, че класическата музика не е достатъчна за вас?
Класическата музика е толкова голяма и велика, достатъчна е! Просто исках да открия различни неща. Открих нови музиканти, от които бях много впечатлен. Открих музика от други култури, от други държави. Аз просто се влюбих във всички тези начини да свириш на цигулка – те бяха различни от начина, по който ме бяха учили да свиря.
Разбира се, все още свиря Бах, Моцарт, Паганини. Но намерих музика, за която не бях чувал преди и в която искрено се влюбих. Това разширява кръгозора ми. Никога не съм претендирал да съм специалист – свиря фламенко, но не съм експерт, същото е с джаза. Всичко, което правя го правя с моята индивидуалност, по свой начин, с моето разбиране. Понякога се получава, друг път – не. Но е много хубаво да опитваш, да експериментираш, да се наслаждаваш, да учиш. Това е всичко!
И съм щастлив, че днес, на 50-годишна възраст, всеки ден уча нови неща, нови начини да свиря, нови начини на разбиране, на мислене. Невероятно е!
-Харесвате ли българската музика?
Обичам я! Наистина! Обожавам българската народна музика, тя е изключително сложна. Народната музика е едно от най-сложните и комплексни неща. А вашата е изумителна и вдъхновяваща. Една от мечтите ми е някой ден да свиря българска народна музика.
Първото и най-важно е, че искам да направя хората щастливи. Смятам, че музиката е начин да се почувстваш щастлив. Всичко, което свиря, а голяма част са мои композиции, има своя история. В този концерт аз разказвам историята на моята цигулка. Тя принадлежи на дядо ми. Той не е бил цигулар, но има много интересна история.
Тази цигулка е спасила живота му по време на Арменския геноцид през 1915 г. Дядо ми е загубил цялото си семейство – родителите си, братята и сестрите си. Той се е спасил, защото се е преструвал на цигулар в една група. Така е успял да излезе от държавата и да заживее в Ливан.
Това е началото на историята на тази цигулка. Когато аз я взех, историята стана съвсем различна, много по-смешна. Аз съм много по-голям късметлия от дядо си. Затова нарекох турнето "Невероятната история на една цигулка". Тази цигулка не е Страдивариус, не е скъпа, не е известна, тя няма артистична или финансова стойност – съвсем обикновена цигулка е.
Но когато пристигнах в Европа видях всички мои колеги със страхотни цигулки и се засрамих. Затова измислих сюрреалистична история и колегите ми бяха впечатлени!
Да, така е. Сега аз свиря на тази цигулка, но нейният живот е много по-дълъг от нашия, човешкия живот. Всяка цигулка принадлежи на стотици цигулари. Аз съм само малка част от нейния живот.
Ара Маликян несъмнено е един от най-блестящите цигулари на своето поколение. А гениалността в музиката си съчетава с ексцентричен външен вид.
-Косата ви е ваша запазена марка. Бихте ли я отрязала заради нещо?
Разбира се! Имам дълга коса цял живот, от малък, защото имам много големи уши! Сестра ми реши, че трябва да имам дълга коса, за да ги крия! Но ако някой ден загубя косата си – е, ще трябва да живея така. Случват се и по-лоши неща.
Днес Ара Маликян е концерт-майстор на Кралския симфоничен оркестър на Мадрид, концертитрал е във всички световноизвестни театри в света. Посвещава свои концерти в подкрепа на признаването на арменския геноцид и на бежанците в Ливан. А основното послание, което носи музиката му, е това за мир.
-Как виждате света днес? И къде е мястото на изкуството в него?
Аз наистина смятам, че изкуството е единственият начин хората да стигнат там, където са тръгнали. Живеем в трудно време, в жесток свят, пълен с насилие, с престъпления и несправедливости. И съм абсолютно убеден, че изкуството – музиката, танцът, литературата, рисуването, културата е единственият начин да живеем в това общество, да се уважаваме един друг, да се обичаме, да можем да се чуваме, да приемаме различията си. Единственият начин да постигнем всичко това е чрез изкуството и културата.
