Тази година се навършват 85 години от построяването на Паметника на Свободата на връх Шипка.
През 1928 г. едва 26-годишен Пеньо Колев, по прякор Бомбето, приема може би най-важната задача в живота си – тази да завърши строежа на Паметника на Свободата, издигнат, за да увековечи подвига на борците за свобода на България.
„Казал си е: "Няма да го бъде!" Когато се е качил, обаче на върха, понеже той не е бил сам, бил е с няколко от организаторите, сред които и един опълченец – Тодор Киров, който е участвал в боевете – тогава. 70-годишен, достолепен мъж, с бели коси и брада – паднал на колене в един окоп от тези, които са били все още са стояли и се разплакал. Първият строител Илия Мъгов е направил всичко възможно според силите си, но хората са се отказали другите строители", разказва Стефка Кьосева, внучка на строителя Пеньо Колев.
"Когато дядо ми е чул опълченеца Киров, като е видял неговата реакция, понеже опълченецът е казал: "Аз те моля като баща, както моли сина си – "Завърши го! Направи го!" И казва: "Тогава нещо ме прониза буквално, все едно аз не бях същият човек и си казах: "Хората тук са си давали живота, а аз от един вятър ли ще се плаша?!" И казал: "Приемам!", спомня си от разказите на дядо си Стефка.
За да завърши делото, Пеньо имал нужда от съратници. Започнал да събира майстори от околието.
"Качил се с тях, но още първата нощ една буря излиза, залива ги с камъчета, с прах, с пясък, с какво ли не. На сутринта те като са се видели в какво положение се намират, макар че те не са могли и да спят са казали: "Ние си тръгваме!" И само той останал там. Тогава той си казва, аз ще събера балканджии от района. Той казва: "Това бяха изключителни хора. Имаха музикални инструменти и ги носеха горе. Правехме си концерти, играехме хоро." Имало е две гъдулки и една гайда", продължава разказа си Стефка.
Паметникът е построен с народни дарения и доброволен труд. Освен тежките климатични условия, било много трудно и да се доставят строителни материали.
"До върха е имало каменоломна и майстори-каменоделци, които са обработвали камъните за строежа. От една страна условията на труд, той ги подобрява след известно време, като пригаждат механизъм, който да изкачва с въжета, тези тежък товар.
Като дете Стефка много обичала да слуша разказите на дядо си. Сред любимите й истории са тези с магаретата, с които строителите качвали вода.
"При една буря, обаче завалява сняг, обилен. Те спят в някаква землянка с врата, която се отваря навън и тогава идва една мечка стръвница. Било е много страшно. В същата нощ, понеже имало силна буря, едно магаре, което било завързано там, се е отвързало и е изяло хляба им, който те са държали в едно чувалче, заедно с чертежите на паметника. Това много ги затруднило, докато донесат нови чертежи", разказва още Стефка.
Пеньо Колев е бил не само технически ръководител на строежа, той лично е положил триъгълните камъни в основата, на които се дължи устойчивостта на паметника и до днес.
"Като са строили са намерели черепи, кости, отломки от куршуми, гюлета и това после отива в първия етаж на паметника - има музей костница, където са положени костите на героите от онези боеви. Чувствал се е особено. И хем страшно, и хем велико, както казваше той", разказва Стефка.
През 1930 г. Пеньо поставя последния камък на върха на паметника. Официално го откриват, обаче 4 години по-късно, през 1934 г.
"На откриването той е бил поканен, но не е бил повикан горе, където са били официалните лица. Много мъчно му е станало, но било е толкова много народ – 100 0000 човек. Баща му също е бил дядо ми. Дядо Атанас се е качил горе, за да чуе добри думи за сина си, но не е чул нищо, защото там са били високите гости", добавя Стефка.
Пеньо Атанасов Колев продължава да работи до последния си дъх. Стефка казва, че не си спомня дядо й да е излизал в отпуск. Умира на 85 годишна възраст в град Попово при семейството си.
"Той вярваше, че младежите и младежта са този източник на надежда и упование, че България няма да се затрие, независимо как изглежда отстрани. Щях да му кажа, дядо ти беше прав, промяната настъпва някак си, тя не е просто един бавен процес на развитие, но тя натрупва, натрупва и променя. Какво ще кажа на дядо ми – ще кажа: "Много ти благодаря, дядо, че стори това велико дело!", споделя Стефка.
