Как се улавя моментното щастие, но и най-голямата тъга? От години документалният фотограф Димитри Стефанов изследва епизодите в живота на всичките си герои. С него се срещна Цвети Петрунова.
Говорейки за сила, твоят път, може би съзнателен и житейски, започва в Испания, далеч от тук. С какво са свързани най-ярките ти спомени от времето, в което започна да улавяш светлината?
В Испания се преместих, когато бях на 11-12 г., много отдавна и Испания на мен ми даде абсолютно всичко. Кога започнах до улавям светлината е въпрос, на който все още не мога да си отговоря. Аз съм човек на решенията, не ги премислям два пъти. Когато искам да правя нещо, просто го правя, без да изчислявам последици или следствия на нещото. Кога започнах да улавям светлината – в момента, в който реших, че искам да правя нещо значимо, но не знаех какво е. Аз не мога да рисувам, не мога да пиша, не мога да пея, не съм скулптор, независимо, че съм правил някакви неща от глина. И може би фотографията – аз не съм я търсил – тя сама ме намери.
Как те намира фотографията?
Като те докосва, фотографията те намира, когато те докосне и как става докосването – сега не си говорим за Господ или за всички всевисши сили - ставаш един ден и се изправяш прав и казваш „аз искам да бъда фотограф“. Така ме намери мен и не е нещо. Никога в семейството няма артисти, няма фотографи, не може да се каже, че предците ми и бащите, дядовците винаги са имали камера в ръка. Аз не съм от тези хора, моето семейство не е такова – нито майка ми, нито баща ми, нито дядо ми или баба ми. И всъщност неща, за които нямах абсолютно никаква представа, бях на 18 години и реших да се занимавам с фотография. Просто отворих интернет и видях къде има училище по фотография в Мадрид и първото нещо, което направих на следващия ден, е да кажа на баща ми „тате“ или на майка ми - Мамо, аз се записвам да уча фотография. Защо? Не мога да ти кажа. Но пък днес съм тук и е един хубав повод, за да си говорим.
Защо обаче документална фотография? Тя е свързана с разказ в разказа. Какво теб те грабна на такава възраст да погледнеш истината в хората?
Понеже обичам хора и съм обичал хора винаги, мисля, че това е водещата сила, за да правя документална фотография или да се опитвам да разказвам истории - живи истории, истории, които когато свършим да се случи нещо там и да изникне. Обичам хората, обичам да знам историите и преди всичко обичам да живя в техните истории. Когато четем книга, много често се казва, че живеем живота и на книгата, или на характерите, на протагонистите или на антагонистите в дадена книга. Мисля, че фотографията ми дава точно това – да живея неща в кратък или в дълъг период от време, които реално не са част от моя дейли лайф. Усещайки неща, които не са част от моето ежедневие, ме карат да се чувствам добре и да имам един рисърч към дадени теми, в които се залавям и започвам да работя и мисля, че е абсолютно обогатяващо за мен първо като автор, второ като фотограф и трето като личност.
Вижте още във видеото.
