В поредицата „Изгубени във времето“ отправяме поглед към село Могилица и някогашния живот там - какво място е заемало киното в селския живот и каква е историята на местния кинаджия.
Видеото е вдъхновено от блога "Приключения по Арда" с автор Калина Калчева.
До 1989г. в България има над 3000 киносалона, а професията на кинаджията била сред най-видните – нареждала се до тази на лекаря, учителя и кмета. И до днес в села като Могилица старите машини стоят. И въпреки че са покрити с прах, продължават да разказват истории.
Митко Тикирлиев, кинаджията на село Могилица, разказва, че техният апарат е тежал точно 110 кг. По думите му на цената на един хляб някога, всички в селото са ходели на кино. Билетът за ученици е струвал 10 ст., а за възрастни – 15 ст. Той вижда за последен път светлините от кинопрожекторите преди повече от 50 години.
„В Казармата се запалих за кино и така, отивай, отивай. 13 г. съм работил с киното. Бил съм младо момче тогава, младите – те налитат на новото, а пък тогава киното беше голяма работа
То друго нямаше, телевизия нямаше и то ти правеше кеф да отидеш. Подвижно, в куфари се слага и отиваш. Отваряш куфарите, на една маса го стоваряш и започваш прожекцията и хората гледат.
В понеделник в Киселчево, вторник в Буката, сряда – Бориково, другаде в Черешево и се знаеше, че днес е понеделник, ще дойде киното, а пък ние ходехме все по-рано, преди да се стъмни, имахме грамофони в началото и като отидох в селото, пуснеш грамофона и чуеха хората, че киното е тук. Три пъти съм го пълнил салона с хора, на „Козият Рог“ и на „Слонът моят приятел“, спомня си мъжът.
За да стане кинаджия, Митко изкарва курс в Пловдив. Няколко пъти, обаче скриват писмата до него за предстоящото обучение, тъй като знаели, че ако стигне до него, той ще остави работата в ТКЗС-то. Най-накрая новината за курс достига до него и така 13 години след това Митко е кинаджията на селото. Кинолентите получавал по пощата, а след това изготвял седмичната програма за селото.
Митко бил сред най-желаните ергени на селото. Момичетата тичали след него и любопитстали за работното му място, а той ги водел там, за да ги впечатли. Името на Митко се прочуло в съседните села, където обикалял с магарето и техниката. Самият той разказва, че филмите, с по-разкрепостени сцени привличали повече интерес, въпреки, че много от сцените, с целувки например трябвало да бъдат изрязани.
Слав Башов е дипломиран учител по история, но почти през целия си живот работи в завод. Сред редовните читатели в читалище „България“, което разполага с над 2000 тома книги.
Заедно с Митко, някога организирали кино беседи. Днес пише книги за миналото на селото.
„Селото и въобще горното поречие на река Арда е населено още от древни времена. Най-ранните хора, които са се заселили тук са били траките, от племената беси и малко по-късно калаети. Природните дадености са много тук, а иначе тук доста популярност доби Агушевият конак, а не само той. Ние имаме и други къщи, които на времето не можаха да се реставрират, но те привличат много туристи от вътрешността на страната. Той носи името на собственика – Агуш Ага, който е дошъл тук в Могилица, някъде около 1820 г. от село Райково и той се преселва тук и построява конаците и развива стопанска дейност в района“, разказва Башов.
Постепенно с навлизането на телевизията киносалоните като този в Могилица опустели. Въпреки че селото е много будно, днес нито Слав, нито Митко вярват, че някога прожекторите отново ще огряват стари ленти. Въпреки това всеки път, когато разказват за някога, за киното, за селото – сърцата им грейват.
Историята и през погледа на журналиста Петя Гайдарова, може да прочетете от тук!
