Изгубени във времето: Село Иглика, любимото на Невена Коканова

В габровското село Иглика някога живели дюлгери и ковачи. Преди повече от 300 години те превърнали безводните и неплодородни земи в скалите на Предбалкана в домове. Запазените и до днес многовековни къщи са като етнографски музеи, а в тях живеят само петима постоянни жители.

„Няколко версии има за заселването на това село. Първото е, че са дошли от Бесарабия; другото е, че са избягали от чумата, както сега има Коронавирус и третото е, че тук близо до селото има една крепост от 4 век, имало крепости и охранявали пътя за Южна България или т. нар Тракия и местното население са били дервенджии, които са охранявали проходите. Моят прадядо се водел като тартор на селото, имал 4 братя и една сестра и 20-та година започват на всеки син по една къща“, разказва Любомир Станев.

Детството на Станев преминава под сянката на вековен кипарис и градина пълна с рози. Днес живее със семейството си в Габрово. Това, което вижда и чува през годините, когато е бил част от Държавна сигурност, го кара все по-вече до търси чистотата на места като това в село Чомаци, както някога се наричало Иглика.

Магнетичната природа и прохладата в каменните къщи привлича и едно от любимите лица на българското кино и театър – Невена Коканова. През 1984 г. тя става съседка на Любомир. Прекарва и последните години от живота си там.

"Oтначало беше малко респектиращо, защото само по екрана сме я виждали – но тя е такъв човек, че веднага се адаптира. Бабичките й носеха сушени плодове, ние й помагахме с каквото можем. Имаше и козички, тук си ги пасеше. Макар, че не беше добре със здравето си, тя продължаваше да прави довари - камъче, по камъче. Беше жена от народа. Благодарение на нейното име и нейната личност това село придоби втори живот." - спомня си още Любомир.

Селото става обичано за много български артисти. Снимат се и два филма, с участието на Коканова – „Вечери в Антимовския хан“ и „Вампир“.

Актрисата прекарва последните години от своя живот в село Иглика. През 2000 г. тя почина, след като изгуби битката с тежка болест. До последно покрай нея е Дикран Балабанян. Стават приятели много преди и двамата да се преселят в Иглика.

„Има най-различен вид приятелства, за мен най-ценното приятелство е мълчаливото приятелство, онзи контакт, който прави излишен многословието. Невена ми беше такава приятелка – разбираща, прощаваща…“, казва Балабанян.

"Tя докато стегне нейната къща, почти две години живя тук. Невена беше Божествена. Самата тя, с маниерите си, с умението си да рисува. Тя изглежда в рисунките намираше своето лекарство срещу самотата. Невероятни са рисунките. Обичаше много животните. Аз се смущавах с нея да ходя по покупки. Водил съм я на Димитровградския пазар, когато беше при мен в Хасково. Еми то я спират, искат да говорят с нея, цветя й поднасят. Тя проявяваше едно огромно мило отношение към хората, самият й глас беше галещ. Тук колко хора идваха да й чукат на вратата и тя на никого не е отказала. Само последният път, това беше около 6 ноември 1999-та година, беше с приятелка лекарка и каза: "Дики, знаеш ли - днес отказах на едни хора" И то ва й тежеше" - разказва още Дикран

Той и до днес приготвя на своите гости от онова кафе, което сутрин актрисата пиела под шарената сянка на асмата в двора му.

След смъртта на Коканова дъщеря й Теодора подарява цялата ѝ библиотека на селото. Днес книгите се намират в читалището, носещо нейното име.

Всяка година в задния си двор Дикран Балабанян посреща семейството и приятелите на актрисата, за да почетат паметта ѝ.

Дикран е роден в Хасково, по-късно живее и в Пловдив. Израснал в семейството на арменски родители, бежанци от Турция. Избира село Иглика още като млад, 40 годишен. Въпреки, че той станал учител, а после археолог – театърът винаги присъства в живота му. Бистрият му ум, артистична и дълбока душа е свързана с изкуството още от дете. Невена не е единственият му приятел от тези среди.

"Вие не може да си представите какъв човек беше Васил Димитров, актьора. Той беше фин, скромен, талантлив. Така и си отиде – тихо, скромно. Черкелов - невероятен човек. С Коко Азарян бяхме приятели от детство. Живели сме в Пловдив в една къща." - спомня си Дикран

От него той няма да забрави две думи, превърнали се във философия за целия му живот.

"Цават арнем! Това в превод означава "Да ти взема болката", много хубав израз. Това е арменската философия. Казвал го е при тежки ситуации, на приятелите. Да помогнеш на някого, като вземеш част от болката му – това не е ли велико?" - споделя Дикран

Така и Дикран, посветил е живота си на другите. Живее сам, но от думът му не лъха самота. Почти 90-годишен, днес той продължаа да мечтае за бъдещето - пъно с изкуство, будни хора със свободен дух и любов.

"България ми е дала много. България е приела много добре моите родители, които са бежанци. Спомням си преди години беше непоносим режима. Тогава попитах майка си и баща си – защо сте останали тук? Майка ми казваше: "Няма да говориш така детето ми! Ние като дойдохме в България, тя беше прекрасна страна!" И Това никога не го забравям." - разказва още Дикран.

Най-хубавото на село е свободата, казва Дикран.

"В онези години, 80-те, когато идвах тук и слагах цървулите се чувствах свободен човек - в онези години на несвободна. Стана така, че сега когато идвам и слагам цървулите се спасявам от цялата пошлост, която ни заобикаля." - споделя Дикран.