Село Три могили е от онези български села, в които се влюбваш от пръв поглед още като ги видиш на снимка. Отидеш ли там ти се приисква да се връщаш отново и отново. Чист въздух, аромат от гъсти борови гори. Малки къщички, сгушени в гънките на Родопа планина.

От София до селото се пътува дълго. От Асеновград до село Врата са около 40 мин. нормален път, по който може да се движи всякаква кола. По завоите се усукват невероятни гледки.

Снимка: Ладислав Цветков, bTV

В село Врата се срещаме с Хакъ, който ще ни заведе до родното му с. Три Могили. До него се стига по 45 мин. черен път. Този път е най-голямата болка на жителите там и една от основните причини, довели до обезлюдяването на селото. За Хакъ знаем от планинския фотограф Мая Къркаличева, която не веднъж е ходила при него в района, за да снима.

"Казвам се Хакъ Хакиф Халиграм. Роден съм в ето тази къща, отляво. Възрастта ми е 56. Имам две деца, разведен съм. С приятелка живея. Не мога да се оплача от живота ми. Винаги съм постигал това, което съм желал. Никога не съм желал да имам много пари, богатство. Искал съм само толкова, колкото ми трябва. Никога на други хора на съм правил зулуми. Винаги съм бил усмихнат и винаги съм го желал за хората около мен, защото по-скъпо от това, по-голямо богатство няма – усмихнато лице, сладка приказка, сладък език", казва за себе си Хакъ.

Преди повече от 30 години в с. Три могили кипял живот. Имало приблизително 600 жители. Работели две фабрики, училище и лечебница. Хакъ бил шофьор на линейката, която обслужвала селата от планинския район. 

"Навремето - акушерки, медицински сестри, фелдшери... Докторите ни правеха ваксини, инжекции, лекарства ни даваха, преглеждаха ни. Бяхме много ученици - 128 деца, учители. Имахме линейки - две, даже. Руски джип имахме и Ласки", спомня си Хакъ.

Снимка: Ладислав Цветков, bTV

Той обслужвал целия планински район. Карал ден и нощ по пътищата, през селата Три могили, Бор, Врата, Сини връх, Добростан, Орешец. Казва, че вече такива линейки в Балкана няма. Тази лечебница завинаги е затворила врати и днес хората тук не могат да получат медицинска помощ. Хакъ си спомня за най-трудните моменти. Има случаи, в които дори е носил човек на гърба си - 5 км пеш, през планината.

"За 4 часа докарахме жената тук, качихме я на уазката. Около 4-5 км. Един месец ме боляха ръцете, но нали все пак съм шофьор на тази линейка - няма събота, няма неделя за мен, викат ли ме - отивам. Било то заледено, вятър духа, вали сняг - няма спиране, няма "Няма да тръгна". Трябва да тръгна.", спомня си Хакъ.

След последния фелдшер през 2012 г., медицинската грижа за селото спира, а Хакъ става шофьор на автобуса, който извозва хората до града и обратно. По тесния черен път няколко пъти му изкачат мечки. Скали, камъни, кал, надвиснали дървета.... Желанието да помогне - винаги надвивало страха.

"Осем местен, идваме тук в село, хората си отиват, буса изчиствам, заключвам си вратата, сядаме пред магазина и брат ми е там, след 10 минути лява задна гума "Прааас!". Ами това, ако беше в движение и 8 души имаше в колата какво щеше да стане? Та, аз съм вярващ. Вярвам!", споделя Хакъ.

През годините той помни много такива ситуации.

"Тръгвам с колата, имам пътничка вътре. Тя ми вика "Спри!" Е, как да спра - то, шейна! Не може да спреш. Викам ѝ "Дръж се здраво!" Докато спре колата се моля да не стане нещо лошо. Изпотяваш се и това е…", спомня си мъжът.

Понякога, казва Хакъ, се усеща така, сякаш никой не мисли за него.

"Ние нямаме тази сила да знаем всичко и да асимилираме точно нещата как стоят на къде вървят - на теб защо се случва така, на мен защо така. Ние нямаме тази сила от Бог.", казва той.

Снимка: Мая Къркаличева

Майката и бащата на Хакъ.

С намаляването на жителите и влошаването на пътя, Хакъ спира да работи като шофьор. Автобус до селото вече няма. В Три Могили е толкова тихо, сякаш няма никой. Но в пръснатите по махали къщи има 16 постоянни жители. Магазин отваря само в петък, когато добри хора карат само най-необходимото от Тополово. Хакъ ни запознава с Джимбиза. Всяка седмица той поръчва по 6 хляба. Къщата му се намира на 2 км пеша от магазина. Когато има много сняг, не ходи. Жена му пече хляб вкъщи. Поръчки се правят от петък за петък или по телефона, ако има обхват. Бусчето с храна се движи по същия черен път, излагайки се на същия риск. Тръгваме с Джимбиза по пътя за неговата къща.

Как живее на толкова високо? "Сми, какво да правиш - препитаване. Тук съм пораснал, тук трябва да живея. Така като гледам, обаче сме откъснати от света", отговаря той. Кога започна да се обезлюдява това място? "След демокрацията бавно-бавно започна да се стопява всичко. Животни гледах, тютюнче гледах, сега някоя кравичка и това е. Годините си вървят... На мен ми е красиво, разбираш ли? Аз тук съм пораснал и тук ще си умра. Сега, само, ако премиерът види, една ръка да ни подаде, да помогне малко за пътя или да дойде тук. Аз през живота си премиер не съм виждал, но той няма да дойде тук. Той не ходи по такива места. Тук могат да живеят само животни...".

Снимка: Ладислав Цветков, bTV

"Това е свобода и затвор, свободен си, но си затворен и ако кажа държавата е виновна - ние сме държавата. Всички - целият български народ, но тези управници, които се мислят, че са държавата трябва да видят и такива места като нашето село. Да видят нашите нужди, на хората нуждите. Да направят така, че тези села, които са на изчезване да не изчезнат. Човек най-трябва да уважава себе си, за да знае как да уважава околните, това за мен е най-голямото богатство." - допълва Хакъ.

Какво му липсва на Хакъ? "Това дето ми липсва, като се сещам за децата, те са далеч, понякога ме наболява. То постоянно си боли. Болката за това нещо си я има винаги, но има моменти, които наистина се чувстваш така - не цял човек…. Това е най-тежката болка, която съм имал и с тази болка ще си умра"..

Днес Хакъ живее в близкото село Врата, също почти обезлюдено. Там си е направил работилничка за кожени изделия. В свободното си време шие, а през останалото работи поддръжка в хотелски комплекс.

Мечтае да посреща гости в родната си къща: "Сърцето ми тупти да идвам. Никога няма да се откажа от това място до края на живота ми. Всичко искам тук да си направя, да си установя, реставрации и като дойдат хората лицето да ми е още по-усмихнато, да ги посрещна с по-голяма усмивка и те да останат с добро впечатление".

Убеден е, че ако пътят бъде ремонтиран, ще дойдат хора и къщите отново ще са пълни поне през лятото.

Той самият доверява ли се? "Доверявам се! Няма как..., всички сме хора, трябва да се довериш, за да продължаваме напред както трябва. Нямаме ли доверие, нямаме ли това чувство, да кажеш, че си човек... Роден си човек и бъди човек. Не си ли го казваш това нещо, няма смисъл...".

А животът му се управлява от една проста, но важна мисъл - да не чакаме със страх утрешния ден, а да направим така, че да е по-добър от днешния.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!