Христо Русев е един от най-младите български фоторепортери. На 14-годишна възраст купува първия си фотоапарат с парата от новогодишната си баница, вложена от баща му в тото фиш, който се оказва печеливш.
С първия си апарат Христо успява да документира едно от най-трагичните събития в България – наводненията през 2012 г. От тогава той не спира да снима. Израства в Свиленград, където прави първите си стъпки в професията в редакцията на в. „Старият мост“. Още в ученическите си години той е на българо-турската граница, за да отразява бежанските вълни.
Сега е на 26 г., а негови снимки вече са публикувани в световни издания като „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“, „Уолстрийт джърнъл“, Би Би Си и още много други.
Пред обектива му са заставали и редица популярни лица. Снимал е истории в Бразилия, Бангок, Белгия, Украйна, Турция и Франция. Но където ѝ да пътува по света, винаги се връща на едно любимо място – работилничката за колела на дядо му. От него той получава най-важните съвети, с него е свързана и най-голямата му мечта.
Наводненията в село Бисер и родният Свиленград
Наводнението на село Бисер става на 6 февруари 2012 г. Причинено е от скъсването на язовирна стена, а триметровата приливна вълна взима живота на десет души и нанася сериозни материални щети.
„Половината град беше под вода. Трагедията беше огромна. Аз бях на училище и нямах време да мисля. Казах на учителките ми: „Пишете ми отсъствие, аз трябва да работя“. Дойдох тук в голямото междучасие и започнах да снимам.
Не беше толкова добре укрепена реката, дигата. Имаше прекъснати пътища, имаше къщи без ток, имаше хора, които стояха вътре в къщите, те са на втория етаж и водата е вътре, пожарникари, спасители ги спасявах с хеликоптери. Беше страшен студ, защото реката замръзна“, спомня си младият фотограф.
Една от снимките му попадна в новинарските емисии на „Ройтерс“, а Христо започва да се занимава изцяло с фотожурналистика.
Моят дядо – мой учител, мой вдъхновител
Христо разказва, че като малък всеки ден посещавал работилницата на дядо си. Отначало възрастният мъж не взимал на сериозно заниманието на внука му, сега вече има друго отношение към фотографията.
По думите на Христо дядо му го е запалил по колоезденето и въпреки че не е станал професионалист, спортът го е научил да е дисциплиниран и отговорен.
„Една от мечтите ми е свързана с колоезденето, с фотографиране на колезденето – да снимам колоездене, да бъда официален фотограф на някой от големите отбори, да съм постоянно фотограф с тях навсякъде и зад кадър, и на състезание, на почивки, тренировки. Мечтата ми е да снимам „Натюр дьо франс“. Просто усещам, че мога да снимам колоезденето много добре, защото е в кръвта ми, практикувал съм го, знам го, усещам го и мисля, че мога да правя много хубави снимки“, заяви фотографът.
Да помиришеш, да докоснеш... там, където започна всичко
Кариерата на Христо започва във в-к „Старият мост“ и до днес редакцията е специално място за него. „Много случайно, но съм благодарен на съдбата, че ме срещна с Николай Колев и в-к „Старият мост“. Друго си е, когато си видиш снимката, излезнала на хартия, може да пипнеш, да усетиш душата на това събитие, което се е случило.
През 2017 г. пътувах с баща ми към Париж, търсихме някакви самолетни билети. Избрах такъв, какъвто е имал прекачвания, през Украйна, за да може да слезем от самолета и да отидем да снимаме. Имахме около 4 часа, баща ми се нави. Там беше много опасно, всички се появиха с бронежилетки, аз бях много неподготвен, само с яке. Снимах, изпратих снимките от едно кафе на Киев и от там си хванахме самолета и отидохме в Париж.
На другия ден си купихме вестник от една от бутките на центъра на Париж, защото обичам, като ходя там и се оказа, че във вестник „Лакроа“ имам снимка на първа страница, точно от Украйна“, разказа мъжът.
Главният редактор на в-к „Старият мост“ Николай Колев разказа, че Христо е проявявал нехарактерен за възрастта си и за опита си професионализъм. „Той отиваше в сърцевината на нещата, в разгара на пожарите, рискуваше здравето си в такива бедствени ситуации, което е характерно за много добри професионалисти“, посочи мъжът.
Историите, които променят...
Христо посочва, че често идва в село Щит до границата ни с Турция. Допълва, че е снимал бежанските лагери в Пъстрогор, Любимец, в Харманли.
„Спомням си един от преломните моменти, беше в лагера в Пъстрогор. Бяха нарисували самата ограда на лагера, отвътре, с рисунки, бяха направили някакви игри и и аз го заснех, и от тогава започнах да залагам на живота на децата в лагерите – как те живеят, какви трудности те срещат.
Сами бяха организирали класни стаи, в които обучаваха децата мигранти – някои от тях бяха без родители, за съжаление, загинали по пътя или такива, които не са успели да преминат границата.
Децата имаха страшна жажда за знания, което се изписваше в техните очи. Една от тези снимки, които успях да направя просто за мен беше все още една от най-силните, които имам. От там започна работата ми да се вълнувам повече от документалната фотография и от дългосрочни проекти“, каза Христо.
Време за равносметки...
Последният проект, върху който работи Христо е свързан с пандемията, запечатва обстановката в COVID отделението на хасковската болница.
„За мен беше важно да влезна в COVID отделение, за да покажа каква е ситуацията вътре, защото много хора не вярваха, че това не съществува. Това, което видях вътре беше просто потресаващо, защото много лекари бяха вече болни, нямаше, имаше недостиг на лекари.
Лекарите почти всички се разплакаха и казаха колко е тежко, но в същото време тези хора не губеха своята усмивка. Те плачеха, а пред пациентите не губеха своята усмивка. Те ги мотивираха как всичко ще бъде наред. Не допускаха пациент да се почувства в беда, което за мен трябва да си много голям човек и много силен дух, за да го направиш това нещо, а в същото време те също имат семейства.
Не пожелавам на никой да вижда това от първо лице. Трябва да се пазим, да взимаме максимални мерки от всичко това, да предпазим себе си и околните. Трябва да уважаваме лекарите и да уважаваме и тях с нашата отговорност.
Една много тежка година. Равносметката, която бих могъл да направя е, че годината отне много, но в същото време и даде много. Самият вирус изкара неща на преден план в хората, които до момента не ги е имало. Хората станаха по-добри, започнаха да мислят повече за себе си, за съседа, за семейството дори. Започнахме да откриваме малките неща, разбрахме, че може, можем да живеем и с малко, коментира младият фотограф.
