Шабан Мустафа е общинският работник, който пробяга света. Той е маратонец, единствен по рода си за България. Определян е от световните медии като феномен, награждаван е на 3 континента, пробягва над 7 маратона на година при препоръчителни 3.
Негова специалност са планинските маратони. Денивелация от 5000 м и трасе от 50 км са рутинни за него.
Шабан е почетен гражданин на Сунгурларе, родом от село Костен, но това не го спира да гледа към света, даже напротив.
„Маратонът по принцип се бяга с главата, а не с краката. Някои тръгват бързо, обаче идва един момент, когато след 20-25-ия километър организмът му се изтощава и няма сили да поддържа тази скорост“, казва Шабан.
Сред стотиците пробягани трасета по света и хилядите души конкуренция, Шабан ще помни винаги маратона от "Юнгфрау" в Швейцария.
„Първата година, когато участвах на него, видях, че 5000 човека заставаме на старта и видях каква конкуренция се събира на това състезание и си викам: "Боже, тоя маратон няма как да го спечеля…", но дефакто на третата година успях да бъда номер 1 на това състезание“, обяснява маратонецът.
Една от мечтите му е била да спечеля Софийския маратон.
„2012 година аз съм последният победител на Софийския маратон, оттам нататък само африканци печелят маратона“, казва Шабан.
Той е явление, защото не спира да бяга въпреки своите 45 години. 30 от тях посвещава на леката атлетика.
„Понякога, нали младите са уж по-силни от по-възрастните и когато задминаваш такива състезатели, си задаваш едни въпроси - или неправилно тренират, или не са достатъчно подготвени. Нещо им куца. Не, че съм аз по-добрият, просто имам вече опит и знам, познавам си организма и знам как да подходя и на самото състезание и на самите тренировки“, обясни маратонецът.
За своята богата спортна кариера Шабан е преживял какво ли не. Надбягвал се е дори с прасета.
„Бях на 6-7 км вътре в гората, извън селото, слънцето залезе, не беше чак толкова светло и по едно време, както си бягам и едни малки прасенца скочиха на пътя ми. Те са уплашиха и са разпръснаха и след тях видях една голяма майка. Тръгна срещу мене и аз, както бягах на изкачване, като обърнах надолу и… газ, колкото мога по надолнище и ме гони някъде 50-60 метра, ама се отказа, защото малките вече бяха далече“, спомня си Шабан.
Истински тест за неговата издръжливост се оказва тридневно състезание в Алпите, на което чупи китка.
„Точно на последното състезание, на 4-ия километър при едно спускане паднах и си счупих китката. И през цялото време бях със счупена ръка. Тогава аз усетих болката, но после страшна беше болката и такива операции направих като се върнах в България…“, казва мъжът.
Най-тежкият момент за него са няколко месеца, в които спира да тича.
„През 2006 г. си спомням, когато се ожених, трябваше да направим сватба и тогава прекратих за 6 месеца подготовката. Не бях бягал. Вече бях се отказал. Бях си намерил и работа като шофьор на автобус, карах работници. Бях се отказал от леката атлетика, но една вечер, една бъбречна криза ме хвана. Посред нощ ме закараха в спешна помощ в Карнобат. И си казах - аз тука ще си бягам пак и всеки ден, оставях автобуса, отивам да бягам. Карам работниците, отивам да бягам и така лека полека се запалих отново по бягането“, казва Шабан.
Животът му добива нов тласък през 2012, когато го взимат на работа в община Сунгурларе като отговорник на спортните дейности. Няма събитие или клуб, към които да не е ангажиран.
Шабан намира своята хармония в черешовата си градина до родното си село Костен. За него всеки ден е надбягване - със себе си, конкуренцията, живота, успехите. Едно неспирно състезание, чиято финиш линия е целият свят.
