"Вълнуващо, ново предизвикателство в непозната страна, с неизвестен за мен език" - така Робърт Уилсън определи работата си в България по постановка на Шекспир "Бурята".
Наричат го гигант в света на авангардния театър и експериментатор в използването на времето и пространството на сцената. Робърт Уилсън е еднакво търсен както за постановки в театъра, така и в операта. Той работи не само като режисьор, но и като хореограф, сценограф, светлинен дизайнер, художник, пърформър, видео артист, драматург. Удостояван с многобройни награди за високи постижения, включително номинация за награда Пулицър, две награди Премио Убу, златен лъв на биеналето във Венеция и награда Оливие.
"Бурята" е универсален мит. Както и всички творби на Шекспир изобилства от време, не е спряло в един момент. Има митичен разказ с универсална история. В този смисъл има свобода за режисьора да си представи какво би могло да бъде. Казва се, че Шекспир никога не би могъл да разбере изцяло какво е написал, не е нещо за тълкуване, нещо за разбиране, а нещо за разсъждение, за разглеждане по различни начини, затова е още толкова релевантно и днес. Шекспир е може би най-великият автор на постановки, със сигурност един от най-добрите. Винаги можеш да го преоткриеш, толкова е отворен" - споделя той за избора на пиесата.
Българските актьори, с които работи, избира по това "кой е там".
"Погледнах актьорите, някои имат по-дълбок, други – по-писклив глас, някои имат по-слаб глас, някои са по-слаби, други по-ниски, по-високи… Събираш семейство, наблюдаваш как се допълват. Не е задължително да се основава на това колко са талантливи или нещо подобно. Общо взето при всички репетиции, ако имам кастинги, карам хората просто да стоят, безмълвни, за да видя какви са. Толкова е интересно да видиш група хора и да гледаш тези двамата как изглеждат заедно, онези, тези четиримата как се допълват – физически, с гласовете си, с движенията си"
Опитва се да няма идеи, когато работи с актьорите, защото има ли – забива.
"Често в театъра постановката започва с дума, с изречена дума. Но както и в живота, това, което виждаме, е също толкова важно, колкото това, което чуваме. Често в театъра, от моя гледна точка, хората мислят за визуалната част след аудио частта. Първо пишем пиесата и после правим сценичния дизайн. Аз почвам с дизайна, с архитектурата на пространството. Конструкцията ми е ориентирана към време-пространството – бързо, бавно, грубо, нежно."
Няма представа и колко дълга ще бъде тази постановка. Понякога определя това предварително, но в този случай не е така.
Баща му преживява тежко факта, че той работи в театъра.
"Поканих го на първите няколко постановки, а той отказваше, не проявяваше интерес. В крайна сметка дойде и не му хареса. Каза ми "Синко, това е отвращаващо". Той никога не беше стъпвал в театър. Дойдох от общност без театри, музеи, галерии, чак като отидох в Ню Йорк в началото на двайсетте си години открих театъра, музеите."
Като случайно определя това, че става най-авангардният театрален артист в света.
През 1967 г. завежда дело, за да осинови 13-годишно глухо чернокожо момче.
"Съдията ми каза "Господин Уилсън, какво Ви кара да мислите, че това дете има разум?" Отвърнах, че има чувство за хумор, което е признак на интелигентност. Не го впечатлих, съдията, де. В края на процеса се обърнах към него с думите "Знаете ли, г-н съдия, ако не ми дадете това момче, то ще струва на щата Ню Джърси страшно много пари да го държите в затвор!" Той отвърна "Г-н Уилсън, имате право…" И така ми го дадоха. Осъзнах, че разбираше света от това, което виждаше и често виждаше неща, които на мен ми убягваха, защото съм бил зает да слушам. Показваше ми неща, които не забелязвах, защото бях твърде зает с думите."
За Уилсън любовта към операта и театъра е еднаква.
"Французите го наричат "погледа на немия", нарекоха я няма опера. Донякъде, бяха структурирани тишини. Гледам на работата ми в изначалния смисъл на думата опера, в латинския смисъл – опус, творба. Донякъде всички творби са театър. Дори да сме неми, пак има звук. Не съществува тишина. Винаги има звук. Винаги е наситено."
Признава, че изобщо не харесва да е на сцена, но харесва да е зрител.
"Случвало се е да имам 53 минути преди да изрека и дума. Как да задържа вниманието на публиката повече от 45 минути без да говоря?"
Повече от Робърт Уилсън вижте във видеото.
