Само в няколко квадратни метра в Токио един българин учи японците на това, в което те са най-добри. Той е оставил не само следа в японското професионално сумо, но и в отношенията между България и Япония.
„Бях студент в НСА, специалност Треньор по борба и физическо възпитание, втори курс. Лятната ваканция. Имах предложение да дойда за 10 дни, за да видя как тренират професионално сумистите. Възползвах се от възможността, която се оказа, че направо ме погълна в буквалния смисъл", разказва Калоян.
Още с първото пристигане в Япония му казват, че става състезател. След по-малко от 20 турнира той става един от петимата чужденци в цял свят, достигнали до престижния ранг озеки и първият европеец в историята на японското сумо, който печели купата на Императора.
„Нямам спомени, толкова беше трудно и тежко, нищо не си спомням. През какво ли не съм минал – никога не съм се страхувал от непознатото. Нямам негативни мисли. Винаги съм мислел положително, може би затова вървя напред. Никой не ме е учил на японски. Просто ей така ме оставиха в школата и това беше. Никой не ти обръща никакво специално внимание, може би затова научих езика. Неволята учи. Просто трябва да станеш един от тях – няма друг начин", разказва още той.
През 2014 г. Калоян Махлянов се отказва от състезателната си кариера. Казва, че е взел решението си навреме. Не поглежда назад. Жени се за японка, от която има две деца, а след това приема и японско гражданство. 8 години след триумфалната победа за купата на Императора, през 2016 г. той вече е и първият европеец, станал треньор и отворил собствена школа по сумо в Япония. Сменя 8-метровия колан - маваши с костюм и дългата опашка с модерна къса прическа. Приема името Наруто.
„Дойдох като състезател, с времето вижданията ми се промениха и реших, че може в много по-добри неща, по много по-добър начин да се промени цялата сумо организация. Те са изостанали много във всичко. Има много хубави традиции, но те разчитат само на тях. Нищо ново не прилагат. Искам да променя отношението между треньора и състезателите, начина, по който тренират, начина, по който се хранят, начина, по който живеят – всичко. Когато аз дойдох тук, все едно се върнах в 18 век", допълва той.
За да отвори школата си, Калоян трябва да направи много жертви – живее отделно от съпругата и двете си малки деца и не е виждал българския си дом повече от две години.
„Липсва ми, но миналата година, откакто отворих школата, още не мога да оставя момчетата, поне докато не стане новата. Тогава вече и семейството ще живее с мен, по-лесно ще е вече", споделя Калоян.
Сумо школите в Япония са малки затворени общества. Състезателите живеят и тренират заедно.
„Аз съм като техен баща, като наставник, уча ги на абсолютно всичко – как се готви, как се чисти, как да се отнасят към тях, как да поздравяват, да благодариш – всяко едно нещо", казва още той.
Още от прага на школата му в Токио човек получава първия урок, който самият той предава на своите ученици – уважение. Преди да пристъпим в малкия храм на сумото, трябва да събуем обувките си, за да влезем не само с чисти стъпки, но и чисти намерения.
„Всичките ми усилия в момента са съсредоточени в школата, която отворих, за да може да се уголеми и да се израства и момчетата, които са тук да се издигнат", обяснява Калоян.
Часът е 07:00 сутринта. Започва ежедневната тренировка на учениците му. В залата е пълна тишина, чува се само дисциплинираното броене на сумистите от загрявката им преди бойни схватки.
„Кариерата на спортист рано или късно винаги свършва. На 31 години се отказах. Рано или късно, бъдещето ще покаже, но все още съм млад, здрав и мога да тренирам моите състезатели още много години. С моя опит, който натрупах, тепърва ще им предавам сега на тях", казва Махлянов.
Два часа по-късно започва истинската борба. Той не стои безучастно. Погледът му не изпуска движенията на нито един от тях. Помага им, дава им наставления, провокира ги. А благата му усмивка и топъл поглед по нищо не предизвестяват строгия тон, с който дава наставления на японски език.
„Мога да направя много добри състезатели - да покажа на японците как чужденец може да покаже в японския спорт много повече, отколкото те", добавя той.
Точно в 10:00ч. в средата на на дьохото, ринга, на който се провеждат схватките, започва изпълнението на стар шинтуитски ритуал. Чуват се гласовете на сумистите, но в хор, изпълнявайки химна на школата. На японски език благодарят за възможностите, които им се дават, както и се молят за силата да бъде винаги с тях.
„Още се страхуват, притесняват се, още не са победили себе си, камо ли противника", споделя Калоян Махлянов.
През годината има общо 6 сумо турнира. В момента той подготвя 8 сумиста, един от които е българинът Венцислав Кацаров. Той идва в Япония на 21г. За да приет в японското професионално сумо, първо трябва да научи японски за 3 месеца и да премине изпит.
„Японците много добре ме приеха тук, като чужденец, за което никога няма да го забравя, даже на 20-ия ми рожден ден в старата школа на треньора ми подариха торта, което само човек на моето място може да го опише", казва Венцислав.
Първата година не е имал право дори да притежава телефон, а школата днес е вторият му дом.
„Живот под часовник – ставаш сутрин, тренираш, както ви казах, нашата школа се разделя на две групи – едната чистят, другата готвят, обядваме заедно. Миеш чиниите, подреждаш нещата и някъде около 1 и половина 2 часа следобяд имаме почивка до 4 часа. Почиваме за обяд и 4 часа пак чистиш, готвиш, переш и т.н. до 6 вечеряме, след вечерята имаме свободно време", разказва той.
Венцислав казва, че Котоошу е преобърнал живота му на 180 градуса, за което винаги ще му бъде благодарен.
„Всяко едно момче си има собствени виждания, собствени мечти за своето бъдеще. Едно е да искаш, второ е да можеш, трето е да го направиш. Туй са три корено различни неща. Отстрани аз мога да помагам много, но когато излизат на мандашото са един срещу един." - коментира Калоян Махлянов.
Въпреки че милее за България, той избира Япония за своята школа.
„По-добре е от България. Тук оценяват труда, докато в България нищо не оценяват – ей затова ме е яд. Толкова много спортисти в България, няма бази няма нищо – никой нищо не подпомага, няма как да става спорта в България в момента. Аз като бях беше малко по-добре, а сега като слушам какво е…", споделя Калоян Махлянов.
