Да видиш София през други очи. Даниел Дюше е главен архитект на парижкия квартал "Маре" и заедно със съпругата си – Елизабет, се разходиха из столицата в компанията на екип на bTV.
Семейство Дюше бяха в България по покана на Софийския дискусионен форум, но не за първи път са в София. Казват, че градът ни се е променил много от 2003 г. насам.
Архитектите са на мнение, че едно от предимствата на града е близостта му до планината. Според тях трябва да се търсят перспективи към нея.
Други предимства са минералните извори, както и историята, която градът пази.
„За мен това е един античен град. Имаме слоевете и от Османското влияние, и от други епохи, като 60-те години от времето на комунизма, което съвсем не означава, че са безинтересни. Все пак всичко това е структурирало този град. Бих определил това разнообразие като общо предимство на града. Това е наследството, което трябва да опазим – неговото единство, а не да отделяме един слой от друг”, на мнение е Даниел Дюше.
„Вярно е, че където и да се намираме в този град имаме поглед към хълмове, към планината или към зелени площи и това за мен е един от най-важните критерии, които трябва да бъдат опазени. Защото все пак се намираме в столица и е рядкост да имаме такава близост до околната среда. И днес си даваме сметка, че се строят все повече високи сгради, кули, които се изпречват на перспективата към природата, което означава, че ако не сме предпазливи към опазването на пейзажа, ще се озовем в град, който е изгубил тази си идентичност. И това наистина би било жалко”, допълни Елизабет Дюше.
Разходката на Даниел и Елизабет Дюше продължава към сърцето на София, което туптеше по-бурно последните месеци – ул. „Граф Игнатиев”.
„Тази улица също много се е променила. Тя имаше книжен пазар, който не откриваме в момента”, установи Даниел Дюше.
„В нашата кариера сме правили доста преустройства на обществени пространства. Първо проучваме квартала. Това означава, че не можем да подходим по един и същи начин към място, свързано със Средновековието, например, и място, свързано с XIX век. Не можем да разглеждаме едно такова широко пространство като улица или булевард. Всяка улица има своя специфика на експлоатация и архитектура, така че не можем да разсъждаваме по един и същи начин за всяко място. За мен едно такова освобождаване на площада е остаряло като идея – то е било актуално за 60-70-те години. Тогава са се откривали такива пешеходни площади, които да се пресичат свободно”, каза още архитектът.
„Ако работех за това място, щях първо да си поставя въпроса за транспорта. Как да устроим движението? Как то би било възможно и комфортно, как да го обезопасим? Трябват ли тротоари? Аз бих сложил бордюри, вместо ограничители, които така и не предпазват хората да минават през трамвайните релси. После стои въпросът и с избора на устойчиви материали, непроменливи от времето. Как да бъдат поддържани във времето? На последно място идва въпросът за архитектурните обекти и формите им. Диагоналите не кореспондират с праволинейните форми на пространството. За мен тук процесът, по който трябва да се работи, е обърнат на обратно и не виждам смисъл в това”, на мнение е Даниел Дюше.
„До началото на ХХ век се е работило с едни и същи материали. С тези материали е било възможно да се строи по един начин. Можело е разстоянието от колона до колона да е по един начин – по-къси разстояния между носещите колони. От средата на XIX век се появяват нови материали – вече има греди от желязо, които се появяват, греди от бетон. Това дава нов ритъм на архитектурата, защото вече може да има много голямо пространство между две колони. Можем да сравним архитектурата с музиката. За мен градът е вид музикално произведение, а сградите са нотите. Пространствата, от колона до колона, ги разчитаме като черните и белите клавиши на пиано. И така различните епохи в архитектурата създават различни мелодии. А за да може да има хармония в един град, трябва и новите сгради да бъдат в "ритъма" на предишните”, смята Даниел Дюше.
Даниел и Елизабет Дюше градят не само студийни и градски проекти, но и съвместен живот. Двамата се запознават през 1971 г. като студенти в колеж по изкуства. Пет години по-късно сключват брак и създават общо ателие за вътрешна архитектура. След това започват да се занимават и с обществените пространства.
