През седмицата в България пристигна една от ключовите фигури на ООН по въпросите за бежанците заместник-върховният комисар Кели Клементс. Тя се срещна с представители на властта и посети места за настаняване на бежанци.

Като един от най-високопоставените комисари на ООН по въпросите с бежанците, започвате да се занимавате с темата още в гимназията, кое Ви накара да посветите  живота си на работата с нуждаещите се от подслон и закрила?

Всъщност започнах работата си в ООН преди около осем години, преди това бях част от основната програма на Американското правителство по средиземноморските въпроси. Но една от първите ми мисии към организацията, се осъществи много преди това, беше свързана с принудителното разселване на хиляди бежанци от Мианмар към Бангладеш в началото на 90-те години. Тогава буквално се преселих в лагерите, защото за мен беше важно да подсигурим максимална сигурност на всички тези останали без избор да останат у дома жени, деца и цели семейства. Така съзнах, че ще посветя живота си на това да подсигуря на възможно най-много бежанци по света сигурност, да подкрепя техните нужди с помощта на една международна общност.

През голяма част от времето Вие сте на терен в най-критичните световни точки. Защо за Вас работата на терен е основен приоритет?

Знаете ли, работата на ООН не е монолитна, смисълът и целта на агенцията за бежанците е свързана с над 550 кризисни точки по света. В голяма част от тях  за търсещите или намерили временен дом бежанци се грижат близо 20 хиляди членове. Но за да си свършим работата не можем просто да сме ситуирани в Женева, или Ню Йорк, или дадена столица. Ние трябва да бъдем там, където хората се движат, там където хората намират временен подслон заради дадена война, конфликти или криза.

През февруари тази година, малко след опустошителното земетресение прекарвате няколко седмици в северозападна Сирия, мислите ли че ООН, а и другите хуманитарни организации, успяха да осигурят необходимата помощ на пострадалите сирийци?

Всъщност ние планирахме това посещение много преди да се случи земетресението и изведнъж се наложи напълно да променим сценария на нашата визита. По най-бързия начин се озовахме в Алепо, районът там беше сринат със земята - от една страна бяха последиците от военните бомбардировките преди пет години, а от друга това ужасно земетресение. Хората седяха като в транс, един колега ми показа сградата, в която той е живял, а на долния етаж най-добрият му приятел, за съжаление не е успял да се спаси. Иначе в Алепо най-зловещо за мен беше да не мога да различа кое всъщност е разрушено вследствие на войната и кое вследствие на земетресението случило се преди дни. Затова в северозападна Сирия положението беше още по-критично, близо четири милиона сирийци в този регион са изправени пред това да живеят в краен недоимък, повече от половината от тях нямат покрив над главата си, в допълнение на това дори и за организация като ООН достъпът и действията по тези територии са строго ограничени.  Това, което се случи по време на земетресението е, че ни беше позволено да осъществим достъпът на доброволци от целия свят от Турция към Сирия, и по този начин да осъществим необходимата хуманитарна  помощ и точно това е нещо, които искам да продължим да правим, да осигурим максимална подкрепа въпреки рестрикциите в страната.

В такива моменти чувствате ли се безсилна?

Колегите ни в Сирия знаят колко повече можем да помогнем, но определени закони в такива райони или има военни действия просто ни връзват ръцете. Един такъв горещ регион в момента е Судан, милиони хора страдат пряко от конфликта между двете партии в страната. И вместо да помогнем на бежанците, които през последните години се намират под закрила в страната, трябваше по най-бързия начин да изтеглим делегациите си. Ние трябва да спасяваме животи, не да бягаме за да спасим собствените си, защото част от другите агенции на ООН изгубиха свои служители по време на първоначалните безредици в Судан. В такива моменти се чувстваме безсилни, гневни и искаме да предоставим дори още повече хуманитарна помощ, защото хуманитарната помощ прави животът на хората в беда една идея по-поносим.

Говорейки за бежански кризи, една от най-постоянните е тази в Афганистан, ООН има ясна политика на т.нар. реемиграция в съседни страни като Иран и Пакистан. Кое налага това?

Конфликтът в Афганистан не е спирал от 40 години, а съседните Пакистан и Иран приемат постоянно бежанци от там. Причините за този тип преместване на бежанци в съседни страни са много, но основната е свързана с възможността за свободна реализация на определени обществени групи. Например Пакистан се явява като пристан за много жени, които искат да започнат работа, да живеят нормален живот и да бъдат самостоятелен. Да, талибаните в Афганистан се опитват да върнат голяма част от тези бежанци, но истината е, че докато не им предоставят условията на свобода и хуманитарно отношение те няма как да се почувстват като част от едно, макар и конфликтно общество и избират да останат.

Русия става член на ООН още след края на Втората световна война, но през последните години е и една от основните причини за бежански кризи, ООН ясно осъжда военните действията в Украйна, но на какви нива се осъществява комуникацията в момента?

Да, Русия е член на ООН, съществуват дългогодишни изградени отношения между двете страни, все още имаме малко членове на терен в Москва, поддържаме комуникация с руското правителство. Но комуникацията е свързана най-вече с отношението към украинските бежанци и всички бежанци от други държави, намиращи се на територията на Руската федерация. Следим основните линии като спазване на правата на човека, хуманно отношение и защита на бежанците.

В тази бегла комуникация, виждате ли лъча светлина за край на войната?

Това е голям въпрос, не мисля, че съм правилният човек, който може да даде този отговор, но се надявам, силно се надявам мирът да дойде скоро в Украйна, надявам се и генералният секретариат на ООН също скоро да има своя положителен отговор.

От десет години България не е имала по-високопоставена визита от комисар на ООН, защо решихте да посетите страната точно сега?

Знаете ли начинът по който България се справи с потока от бежанци от Украйна беше впечатляващ, повече от 1.2 милиона бежанци преминаха територията на страната за по-малко от година, а около 150 000 украинци са поискали временно настаняване в страната. Това великодушие на българското общество, неправителствените организации и правителството беше похвално. 

Но какво може да кажете за трафикът на мигранти в България, успяхте ли да обсъдите конкретни стъпки по време на срещата ви с представителите на властта?

Разговорите ни с представителите на правителството бяха по-скоро свързани с вътрешната организация на потърсилите временен престой на територията на страната, условията на настаняване и защита тук са на доста високо ниво. Осъзнавам, че това не е така за всички които попадат на територията на България, но тук правилните стъпки са споделянето на отговорността между държавите, а и ресурсите да бъдат правилно разпределени и нашата агенция има за задача да открие силните и слабите страни в определените държавни политики, свързани с бежанците. Понякога има толкова много какво да се научи от малки държави като България.

След толкова много години работа по границите, какво изпитвате когато видите решението на даден бежански проблем?

Когато виждам дадено решение, дадена гранична гледка, хора, които се връщат у дома след години живот в мигрантство, цели камиони със семейства по пътя към корените, където ще се прегърнат отново с другата част от семейството, което не е напускало кризисната територия. Като видиш тази чиста радост, бабите, дядовците, които може би виждат внуците си за първи път или тези които са напуснали родината като деца и сега си спомнят за нея само по аромата, или даден спомен, тези сълзи от безмерно щастие по лицата им, те си струват десетилетията работа.

Продължи да четеш