Протестите по улиците на иранските градове след смъртта на 22-годишната Махса Амини не спират. Младата жена почина в ареста, където беше задържана заради неправилно носене на хиджаб. Сега с надежда за промяна хиджабите изгарят по асфалта, а стотици жени подстригват косите си по площадите.
Докъде може да стигне властта на т. нар морална полиция? Колко силно трябва да копнееш за свободата, за да се отречеш от семейството си? И ще настъпи ли "пролет" в Иран в първите дни на астрономическата есен?
Ексклузивен разказ на Рейхан Парса - една от изгряващите звезди на иранската филмова индустрия, която днес е активист с милиони последователи в социалните мрежи.
Разкажи ни повече за живота си в Техеран.
Рейхан Парса: Родена съм през 1998 г. в Техеран, на 24 години съм. В Иран работех като актриса и 4-5 години бях в областта на киното. Поради стреса и натиска бях принудена да емигрирам и завинаги напуснах Иран и Техеран.
Когато живееше в Техеран от колко годишна носеше Хиджаб?
Рейхан Парса: Всички момичета и жени, които живеят в Иран, от 7-годишна възраст задължително, подчертавам, задължително, без изключение трябва да носят хиджаб, а и да спазват всички изисквания за носене на хиджаб. В противен случай се случват неща, които ме карат да настръхвам все още, на които бе подложена и Махса Амини.
Колкото и да е болезнено за теб, ще останем още малко в училищния двор. Усещаше ли вятърът в косите си, докато играехте там?
Рейхан Парса: Невъзможно, на 7 години слагаш хиджаба или т.нар. магнае, това е доживот. Има закон - в училище, даже в класната стая, си принудена да си с покрити коси. За усещането на вятъра в косите е немислимо, всички момичета в Иран са лишени от усещането на вятъра в косите си.
Тогава приемаше ли света, в който живееш за нормален?
Рейхан Парса: Докато нямахме или имахме по-малко достъп до социалните медии – да. Едно дете не може да направи разлика между положението в своята страна и другаде. Това, че в неговата държава е задължително, а в други държави не е. Но когато се появиха социалните мрежи и се увеличи информираността в обществото, ние разбрахме, че не навсякъде е така. Особено моето поколение, от 9 до 10-годишна възраст разбрахме, че това е естествено наше право, а онова, което ни налагат, е тирания. Че сме лишени от своята свобода.
Така ли разбра всъщност, че светът, в който живееш, е различен?
Рейхан Парса: Всеки според своя опит се е сблъсквал с тази несправедливост. Аз лично много рано усетих истинското нормално. Самата аз още от малка вътрешно усещах, че трябва да се старая, за да постигна нещо, за да помогна на себе си и на много други. Това бе стълбът, на който се опирах и се държах. Като някакво прозрение. Вярвайте ми децата вече съзнават от рано, но има и много строго религиозни семейства, в които е невъзможно да изразиш себе си.
А твоето семейство какво беше? Усещаше ли подкрепа от родителите си?
Рейхан Парса: Именно покрай майка и татко разбрах, че този натиск не е само от страна на държавата, но се корени и в семейството. И зад стените на дома момичетата са принудени да се борят с вятърни мелници. А аз тази борба я водя, откакто се помня. Моето семейство бе много религиозно, случваха се постоянни караници за хиджаба, дрехите ми в училище. Редовно вкъщи ме биеха до кръв по този повод, била съм предупреждавана в училище. Моралната полиция ме е задържала заради това, а когато започнах да работя в киното, са ме задържали заради лошо носене на хиджаба. Получавах постоянни заплахи.
По това време се превръщате и в една от изгряващите звезди на иранската филмова индустрия.
Рейхан Парса: Имах огромно желание да стана актриса, то беше вътре в мен, за моя радост много рано започнах да следвам мечтата си. Още от 15-годишна възраст се интересувах от актьорството, а преди шест години започнах да играя главната роля в един сериал. Сериалът и двата последващи филма пожънаха небивал успех. Привлякох вниманието на иранския народ, станах истински известна.
Опиши ми един твой ден на върха на кариерата си.
Рейхан Парса: Искам по-скоро да разкажа за един горчив спомен. Докато снимахме един дубъл в сериала, се видя много малка част от краката ми. Поради тази причина ме извикаха в полицията по сигурността. Задържаха ме без обяснение. Не ме пуснаха половин ден. Най-горчивият ден в живота ми досега, най-лошият ми спомен. Най-вече, защото семейството ми така и не се появи, така и не ме подкрепи. Бях сам самичка. Натискът, стресът и страхът, който изпитах, са неописуеми. Това може да се случи на всяко момиче, което е решено да живее независимо.
Докъде стигат границите на тази, така наречена морална полиция?
Рейхан Парса: За съжаление, могат да направят всичко, което си поискат, могат да вършат всякакво насилие или престъпление. Не знам дали има време да говорим за случващото се в момента, или не, но от гласа на хората, който все повече се чува, става ясно колко е дълбок проблемът. Всичко може да се случи с едно момиче и най-тъмните неща, за които може да си помислите. Това е едно предупреждение за всички. Ако едно момиче влезе в полезрението на тази морална полиция, няма значение каква е, ако те я набележат като такава, която не спазва разпоредбите за хиджаба, всичко може да се случи с нея.
Могат ли да я убият?
Рейхан Парса: Да, могат. Могат да я убият и хиляди пъти са правили това, много момичета изчезват безследно. Аз мисля, че по-голямата част от тях са задържани от патрулите и са убивани. Мисля, че новините за изчезнали момичета се потулват, защото са убити.
Откъде започна твоята революция?
Рейхан Парса: Когато бях в Иран пуснах един хаштаг "Бъди себе си!". Бях критикувана, порицавана и заплашвана. След като напуснах Иран, заплахите се увеличиха, въпреки че мълча и че съм далеч. Иизбягах тук в Истанбул, но все още получавам заплахи. Обаче продължавам пътя си, своята мисия. Никога няма да съжалявам, че съм показала истината, че съм накарала много други да се замислят къде е истината.
Страхуваше ли се?
Рейхан Парса: Да, страхувах се тогава. Винаги иранското правителство всява такъв страх в сърцето на човек, че където и да си, могат да те открият. Макар и да съм тук, възможно е да получа физически терор. Но въпреки всичко се бунтувам, изобщо не се отличавам от онова момиче, което излиза по средата на улицата и се бори. Борбата си е борба, всички трябва да се обединим и да се борим, кой както може.
А за своите близки? Мъчно ли ти е за тях?
Рейхан Парса: За съжаление, мога да кажа, че се страхувам, но не ми е мъчно. Заради моето бягство нашите се отрекоха от мен, прекъснахме всякакъв контакт. Но сестра ми, която е на 10 години, много ми липсва. Днес ми писа съобщение, че не може да говори с мен, защото ги подслушвали. Когато едно дете има този страх, не е добре. Но моите приятелки, всички момичета, всички жени там се стараят и се борят, за да може този страх да изчезне и особено тези дни и това е видно.
Смъртта на 22-годишната Махса Амини. Това ли беше чашата, която преля?
Рейхан Парса: Капката вода се превърна в наводнение. Вероятно това бе точката. Това, което днес се случва, е продължение на тази точка, на това убийство. Всички хора, всички момичета тези дни си представят по някакъв начин, че това може да се случи и на тях. Не зная какво да кажа, толкова е горчиво, че не зная какво да кажа. Кръвта на хората кипна и не знам как ще се успокои. Не могат вече да си запушват ушите. Не може в един най-обикновен ден да излезеш от дома си навън и заради един показал се косъм извън забрадката да бъдеш убита. След като се случи това и се разчу, всички усетиха страх и заплаха. Това, от което кипна кръвта на обществото, е малката възраст на момичетата, на които се случва всичко това. Виждаме момичета между 18 и 25-годишна възраст. Капката, която преля чашата, бе този случай, това директно ги засегна. Бяха поставени лице срещу лице с това насилие и потисничество. В крайна сметка трябва да изкарат навън този насъбрал се с годините гняв.
Ще настъпи ли най-после пролетта в тази ранна есен?
Рейхан Парса: Вижте, правителството си върши своята работа – потиска, задушава, убива. Убива десетки хиляди, за да не се каже, че е убито едно момиче, това е единственото му оръжие. Хората са с празни ръце, нямат оръжие и ако правителството нямаше оръжие, тогава можеше да се говори, но те имат оръжия и няма равенство. Този път обаче виждаме небивала подкрепа и от страна на мъжете. Те застават като щитове срещу оръдията. Раната е отворена и държавата не притежава лековит мехлем. Гласът на цял свят вече се чува. Аз лично се надявам на промяна, но не зная какво ще стане сега.
Ако тя дойде, ще се завърнеш ли?
Рейхан Парса: Не искам да говоря за това, много е лично, но истината е, че няма нещо, което да компенсира насъбралия се гняв в мен. Не мисля да се връщам в Иран и не мисля за семейството си. Само на сестра ми пиша тези дни: "Виж колко е славно да се бориш за свободата си." Много е хубаво на тази крехка възраст да се бориш за свободата си. Мисля за себе си, за това, че моето дело е да правя филми и да бъда актриса, искам да дам своя принос за истината, в която вярвам.
Тази вяра ли символизира татуировката на врата?
Рейхан Парса: Това е потокът на живота и ключът фа в музиката, който означава продължението на живота. Смяната на деня с нощта, новия ден.
Как изглежда твоят нов ден сега?
Рейхан Парса: В момента правя един филм, който се казва "Времето за един месец". Много е вълнуващо, отново да виждам смисъла.
Ако може да се изправиш, така че да те чуят всички на улицата в Техеран сега, какво би извикала?
Рейхан Парса: Може би щях да извикам най-хубавия лозунг: „Жена, Живот, Свобода!“
