- Кога за последно казахте „Да живее България”?
„Да живее България” продължава да звучи, да звучи в мен като вик за онази България, за която аз си мечтая, а не за тази на лумпените и бандитите, които превърнаха България в бедна и недемократична, страдаща държава.
- От какво искате да освободите България?
От всички онези лумпени, които дерибействат вече 30 години… без чувство за срам и свян.
- Във Вашата мечта как изглежда България?
България на Ботев и Левски, възрожденската, за която мечтаеха всички хъшове… не след дълго убита и унищожена. Аз не знам дали сте избрали точния човек на този празник, защото от мен няма да чуете нищо добро. От 30 г. повтарям едно и също, не е имало правителство, срещу което не съм се борил.
- Не сме ли много силни на маса, а когато някой трябва да мине Дунава да се питаме кой да го направи?
Дунавът на нашия народ е неговата кръчма, ресторантът, през който трябва да се мине, за да се спаси Левски и да се освободи България. Всичките ни мечти, възторзи, ентусиазъм, свършват с ентусиазма на третата чаша – след което се прибираме кротки и тихи да си легнем на топло и да се молим да не са ни чули какво си говорим.
- Народ ли сме?
Объркан народ сме, през този кръстопът кой ли не е минал – злощастна съдба, изпитания… Тайната защитна стена, китайската стена, стената на Тръмп – ние винаги сме били стената, която предпазва запада от нахлуващите от изток опасности, затова сме събрали толкова много жлъч, мъка, мечти и надежди, че някой ден няма да сме стена, а част от общност.
- Надежди, че ще бъдем свободни, може би. А били ли сме някога свободни?
Аз мисля, че свободата сме я придобивали между 5 и 10 минути в някаква епоха. Освен личната свобода, която никой не може да ти отнеме. Какво означава да си свободен – да не си слуга на никого.
- А чувствате ли се свободен?
Да, чувствам се свободен, защото не изпълнявам ничии стремежи, ничии задачи. Може да съм омерзен, но съм свободен.
- Не е ли бягство да отидете от едно пространство в друго?
Бягство е, но се уморих. Сам не можеш да промениш нищо, а никога няма да се обединим.
- Защо?
Уроците на историята са много показателни – кога успяхме да се обединим? 90-та, 1 милион митинг и бързо се разделиха на фракции да защитават своите низки интереси и страсти. Други спасители и пак да се изподерат и изпобият, и да грабят, макар нищо да не е останало, те пак намират какво да грабят и сега грабят чрез европейските програми.
- Кажете ми, Вие хъш ли сте?
Какво означава да бъдеш хъш? Означава човек да мине през какви ли не изпитания като глад, бедност, мизерия и да продължава да таи в себе си чувството на надеждата един ден да минем Дунава и да освободим държавата. Май вече не съм хъш, май вече загубих надеждата, че ще минем Дунава и ще освободим тази държава от игото на цинизма и бруталността.
- Ако трябваше да се върнете в онова време, на „Немили-недраги”, на „Хъшове”, какъв щяхте да сте тогава?
Мене сигурно много бързо щяха да ме утрепят, много бързо. Не мога да се приспособявам, много съм избухлив, губя чувството за самосъхранение и сигурно биха ме гръмнали рано-рано. Но, ако бих оживял, щях да бъда като тях – да се надявам до края, до смъртта си в Сърбия. Но аз се изморих да се надявам, изморих се да се надявам.
На ден в тази държава умират десетки хиляди хора от смърт,от старост, от болести, лошото е, че на ден умират и десетки хиляди надежди. Заедно с надеждите донякъде умират и тези хора. И ние се превръщаме в държавата на живите мъртви. Защото човекът без надежда е почти мъртъв човек. Как живее човек без надежда? Отива, за да работи за едни мизерни пари, с които едвам-едвам да изхрани семейството си, да се превърне в жертва на хиляди измамници, за да събере пари за Коледа или да купи подарък на детето - какъв е тоя човек? Полужив!
- С какви надежди се разделихте последно?
С всички надежди по отношение на държавата, по отношение на нейното развитие.
- Така ли си представяхте развитието на театъра?
Разбира се, че не. Не искам да го квалифицирам… театърът днес изгуби много от своята сила,евтини представления, евтини театри, низък продукт. Да се посмеем, за да забравим ужаса, в който живеем. Недостоен начин на прехрана на много хора.
- Какво бихте казали на онова момче от ВИТИЗ сега, ако можехте да му кажете нещо?
Ако не можех да го откажа, а не бих се и опитвал, защото мене всички се опитваха да ме откажат в моето семейство, както и аз се опитвам да откажа моите деца и те не се отказват, просто ще се опитам да го накарам да бъде честен и неуморен и да не си затваря очите, а да гледа на света и на театъра, и на изкуството си през очите на любимите ни автори – Чехов, Шекспир, Брехт, Мюсе, там да намира своите провокации да продължаваш да живееш, защото светът не дава много.
Аз, разбира се, съм много черноглед и много хора ще ми възразят – чакай сега, има толкова много успешни хора, честни милионери, млади хора. Колко процента са те – 4-6? А останалите 94 процента нямат толкова устойчиви сили да се борят с арогантността, с прийомите на цялата мафия, която ни управлява. Това са обикновени хора, те не са толкова умни и интелигентни, за да просперират и на запад. Това са обикновени хора, които имат средно семейство, средни деца, средни доходи. Мен не ме интересуват тези 4 процента, интересуват ме останалите 96 процента!
- Какво трябва да се направи? Как да Ви чуят?
Аз не мога да кажа. Това е безсмислено.
- Искам да поговорим малко за „Хъшове”. Направи ли Ви този проект приятели?
Ние бяхме буквално денонощно заедно. Последните няколко години се разделихме, защото пораснаха, публиката ги ухажва, но все едно – когато се съберем, събирателната точка си остава „Хъшове”.
Единствено смятам за моя заслуга, че успях да ги запаля за тази идея и те ми се довериха и след това в най-големите спадове и дупки, те не ме предадоха. В деня на първото представление аз нямах финал. Аз ходех по коридорите като луд: „Аз нямам финал!” и последните 10 минути бутате, носите, „ти – тук”, „ти – там” и финал. Зад кулисите им виках: „Иди наляво ,ти – надясно, кажи това, кажи онова”. И те са свикнали с моя начин на работа и друг път са свикнали да им викам зад кулисите – „не тук – там, кажи „Да живей България!”… И финалът беше 5 минути преди да се вдигне завесата. Публиката беше студенти, ученици, предпремиерно представление, викам си: „Това ще бъде ад!”. Не гъкнаха, свърши и 4-5 секунди пауза, преди да гръмнат овациите. Една пауза, в която си виках: „Край!”
- Вярно ли е, че имате клетва преди всяко представление?
Да, имаме. Ще я кажа, макар да не е за широката публика. Чисто по български и по хъшовски, нашият фолклор е пълен с тия остроумия.
- Как се разделихте с Чочо Попйорданов?
Още 5 години по-рано започна да отсъства, в началото аз го замествах, след това Динката и не беше драма. Когато го нямаше, някой друг от нас го играеше Македонски. Отсъствието му от спектакъла не беше драматично, защото го бяхме отиграли. Беше драматично заради липсата на Чочо, защото той винаги е бил с нас, най-фанатичният поддръжник на представлението. Той беше този, който винаги преди представление, излизаше и крещеше: „Клетваааа!” – за да може всички да се съберат, да излезем и да си сложим ръцете.
- Сега кой я вика?
Динката, Валери, Руси Чанев, основните.
- На 22 март Ви очаква представление №300. Да очакваме ли нещо ново?
Да, да… сега сигурно пак децата, ще събера всички деца на актьорите и внуци, който има. Ще се опитам да помоля Захари Бахаров, ако има време от тотото, Митко Рачков също ще помоля, но и той стана звезда и не му е на нивото да играе дребни румънски сервитьори, но той е приятел и ще дойде, ако няма халтура някаква.
- Кажете ми колко време или колко пъти сте се изкачвал на върха?
На върха? Един-единствен път – бях в Китай и се изкачих на китайската стена. Китайската стена се качваше до някакви невъобразими висоти. Аз съм човек пушач и също употребявам алкохол, но съм и инат… и сме се качили сигурно 3 хиляди метра. Това беше преди 3-4 години моят голям подвиг, големият проблем е връщането…
- Какво е за Вас Шипка?
Шипка е едни красив символ, който е като короната на нашата нещастна България. Шипка е короната на тая държава.