Има места, които връщат вярата, че чудесата са възможни...

Има и съдби, за които вярата е пътят към спасението...

И хора, които говорят чрез делата си...

В деня, в който християнският свят празнува Възкресението на Божия син говорим за истории за надежда, чудо и съдби, които се променят. Раказват тези, които живеят с вярата в сърцето.

Стотици вярващи посрещнаха Възкресение в Бачковския манастир

В село Кабиле в полите на Ямбол е разположен женският манастир "Рождество Богородично". Храм като всеки друг и различен от всеки друг. Защото в него е скрито чудо. В пределите на светата обител тече лечебна вода, през годините помогнала на много хора от всички краища на страната.

„Тук още по време на византийското робство е имало манастир, но като идват турците унищожават манастира и до 1900-та година е нямало нищо“, казва Сестра Пелагия – от Кабиленски манастир "Рождество на Пресвета Богородица".

По време на турското владичество останал само споменът за лечебния извор и за неговите чудеса, но никой не знаел къде се е скрил. А водата, сякаш притихнала в земята, чакала да бликне отново след Освобождението.

Продължава кампанията за възстановяване на Черепишкия манастир

„Това място е било на един дядо Стоян от село Кабиле и той е работил тук на нивата и на обяд легнал да почине и му се явява една жена и му казва Стояне, стани копай и от тук ще излезе вода и ще се лекуват хората. Той станал и копал и настина излязла вода, той се чудил какво да прави пък съседът му бил болен от малария, тогава нямало хинин, маларията не се лекувала, дошъл, измил се, пил и оздравял. Така и други болни дошли и те оздравели и се разнася това между хората и тука. Идват от целия край народ с каруци тук“, разказва сестра Пелагия.

Човекът бил благочестив и поел грижата за аязмото. Години по-късно обаче се наложило да го затрупа, заради опити на хора да си присвоят Божия дар. И така до 1918-а, когато жена от Сливен сънувала същия пророчески сън с указания къде се крие водата.

„И наистина жената дошла, копали и излязла вода и тогава вече иззидали, сложили отгоре покривче и хората започват да идват“, казва сестра Пелагия.

Когато бликнала за пореден път хората от селото издигнали параклис. Години по-късно с дарения и девически манастир. В който и до днес се стичат хора от цялата страна в търсене на изцерение. Историите на намерилите лек сестрите записват в книга.

„Но казват най-различни случаи, идват едни от Балчик - една жена с две деца, Тя каза, че 10 години не са имали деца, дошли са тук, къпали са се. А след това им се родило детенцето – момиченце, а после и другото. Деца, които не могат да говорят, поливат ги и те проговарят някои“, разказва сестрата.

Празничното богослужение: Патриаршеско и синодално пасхално послание за Възкресение Христово (ВИДЕО)

Здравко вече 15-а година налива от чудотворната вода за своята майка, претърпяла коремна операция.

„Като пиеше от чешмата вода или минерална вода, каквато и да взема, винаги имаше болки. Оттук като ѝзанесох каза, че няма болки и само от тук ѝ нося. Друга не иска, прави разлика като и дам друга вода - примерно свърши и аз като нямам време да дойда до тук, купувам друга вода, а тя веднага казва, че не е тази. И други са го казвали“, споделя Здравко.

Вече 29 години един от пазителите на храма е сестра Пелагия. След пенсионирането си посещава светата обител, а мястото така я запленява, че повече не го напуска.

„Аз съм от село и моето село е на границата Радовец и там вярата не беше изгубена. Още от малки, когато започнеше поста, както и сега, в училище всичко постее, в училище не ядяхме, всички вярваха“, казва тя.

„Почнах да идвам може и през 1991-1992 г. игуменката тъкмо беше дошла. Тя беше 20-годиша. Идвах, идвах и един ден гледам тук само двечките седят. Тя много млада – на 20, другата сестра Магдалена - на 80 години. И аз си казах, че съм агроном по професия, защо не дойда тук и да копая градинките“, спомня си Пелагия.

И там, в храма - любовта към цветята и природата се среща с любовта към Бога.

Благодатният огън пристигна в България (ВИДЕО)

  „Но това е най-важното да обичаме Бога и да се обичаме едни други. В днешно време любовта е оскъдняла, не става въпроса за тази любов плътската, а за душевната. Душата да е спокойна, всички, които са около теб. Щом ние обичаме, Господ ще ни даде каквото искаме, любовта е най-важното. И така с любов да посрещнем този голям празник“, коментира още тя.

Любовта събира и несъбираемото. Като това да търсиш общото между свещеник и рокер - все едно да се опитваш да допреш два еднакви полюса на магнит. Полюсна е и историята на отец Галин от село Галиче.

„Знаеш ли, аз съм из изпратил много хора и никой нищо не носи на онзи свят всичко е тук на този свят. И на този свят е и уважението от човека към човека, това, което пише в Библията. Какво казва Христос - любов да имате. Имаме ли я тази любов сега? Нямаме я“, казва отецът.

Някога любител на живота на бързи обороти, облечен в кожени дрехи, а днес - божи служител в расо.

„Преди да стана свещеник, влизам един Великден и стоя тук. С едно черно палто имаше друг, който поднасяше свещи и влиза една жена и попита „Това новият свещеник ли е?“ и нещо ми щракна в главата и аз оттогава започнах да мисля за Бога, за вярата, за църквата“, казва отец Галин.

„Продадох всичко - мотори, коли, камиони, имоти на майка ми продадох и започнах да се обучавам първо при един свещеник, при един монах, после при втори свещеник.

От нашата фамилия, аз съм роден в град Дунавци до Видин, първото градче от Видин насам и никой от нашата фамилия, от нашето семейство няма вярващи така хора, аз от малък изпитвах някакво влечение към Бога и към невидимото“, споделя още той.

Днес отец Галин е свещеник в няколко села. Той е и основният двигател, за това храмът "Св. Троица" в Галиче да "възкръсне".

Когато за първи път прекрачва прага на Божия дом, той тъне в разруха.

„Храма се отваряше, палихме свещи тук, но нямаше действащ свещеник, беше в много окаяно състояние, нямаше дограма и ние пеехме на клира и птичките влизаха и пееха с нас и много неприятно беше… покрива течеше от 7-8 места.

Дюшемето беше много съсипано и ние с попадията и щерка ми решихме да го махнем, махнахме го и известно време така седя храма без дюшеме. И слава Богу дойде един дарител, който дари дюшеме, дойде друг дарител, който дари и дограмата“, спомня си отецът.

Така с общи усилия в продължение на 14 години той и хората от селото вдъхват нов живот на най-големия храм в областта.

„За да отидем и да работим в храма, кой ни кара? Кой ни кара да дойдем да дарим или да работим? Ми Бог ни кара отвътре, когато реши Бог да те призове към вярата или църквата, ти оставяш всичко друго - и отиваме към храма, към вярата, към Бога.

Слава Богу сме направили храм и Слава Богу тук служим литургия. Много е важна литургията за едно село, служи ли се литургия, селото цъфти, не се ли служи литургия, селото пропада“, смята отец Галин.

Той често сваля расото, за да облече работните дрехи - опитва се да възстанови още няколко храма, с надежда отново да ги види пълни.

„На нас вярващите Бог ни е отворил духовните очи и ние виждаме света по по-друг начин, отколкото вие го виждате миряните. Така сте свикнали със светските неща, всеки иска да има удобство, хубав телефон, автомобил, дрехи, само че може и без тези неща, мога и без къща само една стая, едно легло и гардероб, и да го имам, ще го даря.

Ако човек направи един храм и дари в храма нещо, тук си остава, а ние си отиваме един ден всички, а тук даряваме и то тук си остава.

Ако имаш един автомобил от милион и повече от милион какво правиш, само се возиш и ти доставя удоволствие, а ние като влезем в храма запалим една свещичка и прочетем една молитва, на мен това ми доставя удоволствие“, споделя отец Галин.

За други пътят към храма е единственият избор. Още като дете отец Николай често оставя игрите и влиза в църквата в родния Добрич. Години по-късно открива и призванието си - да е духовен водач.

„Бог не ни изпраща изпитания, които не можем да изпълним, защото той знае какво можем. Ние имаме свободна воля да избираме кой да е пътят“, посочва йерей Николай от катедрален храм "Света Неделя"

Духовният му път е този, по който чувства, че е полезен на хората.

Самият той взема пример от по-мъдрите, а със своите дела опитва да зароди вярата в повече сърца.

„За съжаление по-голямата част от нас българите са свикнали да свързват тези святи празници с трапезата - да си хапнем яйчица и козунак, а смисъла на тези дни не е това, защото Бог отдаде своя единороден син, за да спаси човечеството и да го изкупи от първородния грях“, казва йерей Николай.

„Ние го правим, защото е модерно, диета, а смисълът на поста не е изобщо такъв. Постът е и духовен и телесен. Трябва да постим и духовно, да не осъждаме своя ближен, да не мислим, да не правим да правим лошо на близките ни или на други хора.

Възлюби своя ближен, трябва да си припомним, защото как можем да кажем, че обичаме Бога, който никога не сме видели, а не обичаме ближния, който е всеки ден с нас.
А какво е един човек без вяра? Като синапово зърно, което не дава никакъв плод, пада в земята и увяхва, защото не попада в добра почва…“, споделя още божият служител.

„Равносметката, която всеки един трябва да си даде, е за своя живот, за своите дела, дали радва Господ, който днес страда за всеки един човек, или го разпъваме както юдеите преди 2000 години“, смята Поликарп, белоградчишки епископ.

И дали Чудото ще се случи, за да вдъхне надежда и да ни направи по-добри. И с повече вяра в сърцето.


„Да бъдем наистина смирени, одухотворени, хора, които познават своята вяра, хора, които се учат на онова, което е необходимо да живеят и разбира се, с радост и мир да посрещнем целокупно и благодатно Възкресение“, пожела още той.