Марта Стюарт, която американците наричат Кралицата на дома, готви, консервира, обзавежда, организира знаменити партита и живее щастливо по своите правила. Преди 81 години милиардерката е едно от 6-те деца на двама полски емигранти, кръстено на майка си.
До 1950 г. вече около половин милион поляци живеят в границите на Чикаго, своеобразна столица на избягалите от изпепелената от Втората световна война Европа. Днес повече от 10 милиона поляци са американски граждани, наследници на някогашните бежанци.
От 24 февруари 2022-а до днес в Полша вече са се установили около 2 милиона украинци. 77 години след победата над Адолф Хитлер, в 21-и век Русия постави началото на нова конвенционална война на Стария континент.
Според прогнозите на ООН заради войната в Украйна между 2 милиона и половина и 6 млн. бежанци ще потърсят спасение от смърт и преследване. В новата и най-новата световна история всяка война предизвиква нови и нови вълни от премествания на хора извън пределите на собствената им държава.
„Струва ми се, че трябва да си припомним, че всички ние в някакъв период от време на нашата фамилна история сме били бежанци и имаме морална отговорност към страдащите, които са в беда, за да им подадем ръка, а не да отвръщаме поглед от тяхното страдание“, смята историкът доц. Мартин Иванов.
„Много българи сме потомци на бежанци, много. 00.56.38 Много хора идват тук и казват - баба ми е бягала или дядо ми е бягал“, посочва и Десислава Олованова, собственик на рекламна агенция.
По здравословни причини тя не е в състояние да тръгне към границата, за да прибере украинските майки с деца. Тя е част от фондацията „Три жени“, организирала специален пункт в София, който миналата събота и неделя събра три тона хуманитарна помощ.
„Вече са влезли над 40 000, предимно жени и деца, това са ужасно много деца и жени, те имат нужда буквално всеки ден да ядат неща, бебета да им се слагат тези памперси, да се къпят с нещо. И от тук нататък, може би някой ден ще ги разкажем тези истории, започна да се стича народ, започна да се разпространява мълвата за този пункт. Идват буквално възрастни хора, които могат да носят три консерви, връщат се по няколко пъти, за да донесат, огромно количество хора, които казват искам да съм доброволец“, разказва Десислава Оланова.
В нейното семейство българският бежански въпрос не е термин от учебниците, а безкраен разговор с дълбоки и травматични корени.
„По стечение на обстоятелствата и майка ми и баща ми са деца на хора, които са бягали от някъде. Майка ми е половин гъркиня, баба ми по линия на баща ми бяга от Западните покрайнини, дори нейният баща е получил рана от куршум, т.е. не е било толкова безобидно, избягали са с дрехите на гърба си. Те са били с ясното съзнание, че ако не бягат, ще умрат. Или си жив и бягаш, или не е ясно какво ще ти се случи. Тази травма никога не отшумя“, разказва Десислава Олованова.
Тези събития са от времето когато Царство България влиза в няколко войни с цел национално обединение на българите от Мизия, Тракия и Македония, претърпяло пълен крах след Първата световна. Според различни исторически източници от старите предели тръгват около половин милион бежанци, които тогава представляват 10 процента от българското население.
Една година след подписването на Ньойския мирен договор, който налага тежки репарации и забранява функционирането на българската армия, парламентът приема Закон за настаняване на бежанците.
„Нашата българска държава тогава, въпреки изключително тежкото си икономическо и политическо положение, имайте предвид огромната криза, която прекарва България след тази поредна национална катастрофа, тя не е само финансова, но и емоционална, ментална криза, още през 1920 г. успява да прокара един закон за настаняване на бежанците, за отпускане на различни помощи, парцели земя, където да построят своите домове. Земя от 50 декара, това е и приблизително средната земя, която притежават и българските селяни, т.е. не им се подхвърлят някакви трохи, много лесна и автоматична процедура за признаване на българското гражданство, оказване на бърза помощ“, посочва историкът Мартин Иванов.
Преди 102 години прадядото на Десислава Олованова - Асен Савов, който бяга от Цариброд, получава от правителството на Александър Стамболийски едно парче земя в тогавашните покрайнини на София, а сега мястото е точно до пазара в кв. „Иван Вазов“.
Междувременно Стамболийски успява да настрои срещу себе си голяма част от интелигенцията, македонските организации, белогвардейците, военните, комунистите. Свален с военен преврат и убит по изключително жесток начин, земеделският водач остава едно от големите имена в българската история през 20- ти и завинаги печели сърцето на бежанеца Асен Савов, който до края остава член на земеделската организация.
„Огромната доживотна благодарност на хората, които са им подали ръка, включително и на лидера, за прадядо ми Стамболийски беше нещо като бог и това чувство на благодарност беше абсолютно доминиращо“, спомня си още Десислава Олонова.
През 1926 г. българската държава тегли заем под егидата на Обществото на народите с номинална стойност 2 400 000 британски лири и 4 500 000 американски долара, за да отводни блата в района на Бургас, да оземли над 200 000 бежанци, както и да финансира построяването на еднотипни къщи, по проект, вдъхновен от френския банкер Рене Шарон.
В началото на 20-ти век Фритьоф Нансен, чието име носи централна улица в София, е върховен комисар на Обществото на народите за бежанците. Той подкрепя милионите руски и арменски бежанци, както и завръщането на българите от Западна Тракия, депортирани от егейските острови. Получава Нобелова награда за мир през 1922 г., а парите дарява за селскостопански станции в Поволжието и Украйна и оказване на помощ на гръцките бежанци.
Арменците и белогвардейците, които бягат у нас през различни години от края на 19-ти и началото на 20-ти век, се ползват от т.нар. Нансенов паспорт, който позволява безпрепятствено пътуване и заселване. Този документ, който към 1942 г. е признат в над 50 държави, отново е дело на Фритьоф Нансен.
„Българското правителство отпуска безплатни влакове, които да ги превозят, тъй като предимно идват арменци от тяхната общност в Цариград и в околните райони, които се настаняват във Варна, в Пловдив, в Русе, в София, в големите български градове. Българската държава тогава подава ръка към инородните, дори не православни, макар и християни, арменци. Просто мерилото тогава е било по-различно, може би имаме и по-вярващи, по-религиозни хора, които смятат, че ще бъде морален грях ти да отвърнеш поглед от страдащи хора, които минават покрай тебе“, казва историкът Мартин Иванов.
В началото на 20-и век в България примерите за съпричастност и помощ към изпадналите в беда заради войните, без разлика от тяхната вяра и народност, са били нещо естествено. Бежанците много бързо се вписват в социалния и стопанския живот на страната.
„Аз разгърнах трогателни писма на свещеник, който пише до Комитета по настаняването на белоемигрантите след Гражданската война и моли да му дадат две сирачета, които той да отгледа заедно със своето семейство. Такива жестове слава Богу виждаме и днес, но те не са толкова масови“, отбелязва Мартин Иванов.
Цялото каботажно плаване по Черно море съвсем скоро е усвоено от руските емигранти, производството на копринени изделия, памучни преминава в ръцете на арменските занаятчии, златарство, търговия в ръцете на евреите, всеки допринася със знанията, с уменията, които има.
Още в ранна възраст Десислава Олованова се среща лице в лице с войната и бежанците. В Ливан - библейско пространство и малка държава в Близкия Изток, управлявана от католици, православни, сунити и шиити мюсюлмани, където бежанците не се страхуват, че ще ги убият или ще ги върнат обратно.
„Ако има държава в нашия регион на света, която да е дала най-много на бежанци, пропорционално, разбира се, това е Ливан“, смята тя.
В Бейрут отива заради баща си Тодор Тодоров, който е военен кореспондент там и вижда как етиката си пробива път дори по време на гражданска война. С два бели флага - коридор за цивилните.
„Спират и двете страни, оставят цивилния да мине, да се прибере и да отиде на безопасно място и съм била свидетел на много такива ситуации. Цивилното население се стичаше и до ден днешен се счита за неприкосновено и от двете страни в тези горещи точки“, разказва Десислава Олованова.
Младата жена навършва пълнолетие в ливанската столица с един незабравим рожден ден. На 18 годишна възраст баща й я научава да сглобява и разглобява за 42 секунди автомат „Калашников“. По норматив.
Днес Десислава Олованова вече е майка на три деца, която помага на украинските майки, търсещи убежище и подслон за себе си и за семействата си.
Сравнението между отношението на агресора към бежанците от Украйна и бежанците в Ливан, които са жертва на различни военни режими и конфликти, показва, че правилата на войната и защитата са се променили.
„Това да дадеш възможност на цивилното население, което никога не е виновно в един конфликт, да се изтегли е било неписан закон. В момента не се спазва и това е много, много тревожно, така че в контекста на тази промяна и на това прекрачване на тези неписани закони, не бих се учудила, ако майките са склонни и вече предприемат действия да се отбраняват сами, и напълно ги оправдавам, защото аз самата съм майка на три деца и бих постъпила по същия начин“, посочва Десислава Олованова.
По официални данни около 80% от хората, идващи от Украйна в България вече са заявили желание да се включат в трудовия пазар.
Българският бизнес обяви, че може да предложи работа на около 200 000. Проблемът е, че българската държава първо трябва да осигури възможност за децата да посещават детски градини, а после майките им могат да бъдат наети като нова работна вълна.
Така украинските бежанки ще се превърнат в част от нас. От нашите баби и дядовци би трябвало да знаем, че всички сме бежанци.
Или ако не знаем, ако не сме чували, ако не сме осъзнали мярата за човечност, Радой Ралин може да ни припомни диалектиката на човешката природа.
Човечество, какво се хвалиш,
че можеш жертвите да жалиш?
Това не е голяма крачка!
И баба ми е оплаквачка…
Най-лесното е да убиваш!
Най-трудното е да разсмиваш…
