Ценности, устояли на времето. Онези черти у хората, които ги правят общност. Спойката, корените, основата, вярванията, разбиранията - всичко това са традициите. Кои запазихме и кои изгубихме? Почитаме ли ги, или правим път на нови? И какво е мястото на традициите между миналото, настоящето и бъдещето?
Традицията може да е лична. Може да бъде и рядка. Но смисълът на традициите е да обединяват повече хора.
Украсяваме домовете си и разменяме подаръци за Коледа, но това нашите традиции ли са?
„Не, това не е част от традиционното общество. В традиционното ни общество трябва да се съберат всички около трапезата, да бъде подготвена тя по съответния начин. Цялата подготовка е един процес, който ангажира всеки член на семейството, всеки си има своята роля, която играе и изпълнява своите съответни задължения“, казва Иглика Мишкова от ИЕФЕМ при БАН.
Елхите и играчките идват у нас през западната култура. Както и празнуването на рождените дни. Всъщност само до преди 100-на години значимият празник е бил именият ден, а не рожденият.
„И голяма част от хората нямат записана точна година, месец и дата. Понякога се гадае кой кога е роден. Дори при интервюта хора споделят - за бащата на мой познат лелите му са казали, че е „роден тогава, когато беряхме зеления фасул“. Помни се, ако детето е родено на някой голям християнски празник и то всъщност тогава детето получава често самото име на светеца“, обяснява етнологът д-р Иглика Мишкова от ИЕФЕМ от БАН.
„Привнесоха се едни нови елементи в нашата празничност, които нямат нищо общо с нашата традиция, но те се изживяват и възприемат почти като традиционни - Хелоуин, Свети Валентин и прочие, които нямат общо нито с православната, нито с фолклорната традиция. Но моите наблюдения са, че те се утвърждават и имат вече своето място в българската празничност. Хелоуин след 20 години ще си бъде съвсем, съвсем традиционен така да се каже. Хайде, да не са 20, но след едно поколение примерно", коментира фолклорист проф. Владимир Пенчев.
„Може би при някои има откъсване, животът в града и новите условия, при които живеем неизбежно ни откъсват от традиционната култура. Една част от нещата, които са свързани със старите хора се забравят и спират да се практикуват, но има тенденции в съвремеността, които хората се завръщат към корените си, търсят ги понякога, именно за да намерят себе си или да се успокоят от този интензивен начин на живот, който водим“, казва Милена Любенова от ИЕФЕМ при БАН.
„Няма как за всички явления от традицията, за всички празници, няма как върху тях да не са оставили отпечатъци и днешните поминъци, и начинът на живот на хората. Не можем да изискваме онова, което е документирано в края на XIX и началото на XX век да се превръща днес в норма“, смята д-р Мишкова.
Най-яркото отражение на традициите са празниците. По това време на годината празничният календар е най-наситен и това не е случайно.
„Това е едно време на преход. И всъщност между Коледа и Йордановден в традиционната култура хората са наричали този период мръсни дни, погани дни или караконджулови дни, това е периодът, в който слънцето е най-слабо, нощта е най-дълга, денят е най-къс и е имало забрана хората да излизат след залез слънце, защото се е смятало, че излизат тъмните сили, които са най-демонични“, разказва Милена Любенова от ИЕФЕМ при БАН.
Сурва е една от най-добре запазените и популярни традиции у нас. В най-голямото пернишко село Дивотино децата се възпитават от малки в обичая. Там го наричат „мечкарете“, защото сред маскираните освен булка, младоженец и поп, има също мечкар с мечка. Самото маскиране наричат „правене“.
„Войводата ме запали, брат ми и той се правеше, баща ми и аз покрай тях“, споделя 17- годишният Калоян Славчев.
„Бях малък и ми харесваха цветовете, изглеждаше с много смях, веселба. Смисълът е да изгоним злите сили от селото и това е “, казва 16-годишният Йоан Кралчев.
Според него е важно да се запази традицията, „защото това е от много години, от много преди нас и от поколение на поколение се продължава“.
Захари Нокифоров е войвода на сурвакарската група „мечкаре“. „Прави" се вече 40 години.
„Имам приятели, имах по-голям брат, който се правеше и те ме запалиха. И после ме избраха като по-насърчив за войвода. Е, сега от тия младежта никой не иска да е войвода, но някой трябва да ме сменява, крайно време е вече“, казва Захари.
Традицията е запазена автентична с едно малко изключение - вече се допускат и жени.
„Едно време старият войвода не даваше дума да се издума за момиче да се „прави“. Сега аз малко промених нещата, вземах момичета у групата и така“, казва Захари.
Смята, че това е начинът да се запази традицията – „трябва да има приемственост, иначе всичко ще замине по дяволите“.
Всичко започва още на Бъдни вечер. В Дивотино възрастните хора пресъздават традицията до най-малките детайли - само постни ястия, нечетен брой. Жените месят хляба, а парата не е символ на забогатяване - на който му се падне, отива в църквата на Коледа и пали свещ за здраве за цялото семейство.
„Искам да кажа, че аз в нашия дом това всичко го правех през целите тези години, никога не съм го спирала. С изключение на внасянето на слама вкъщи, защото преди сме внасяли слама, на нея спим и всичко, но сега нещата се измениха - по мокета не може да се внася слама“, споделя Катина Кралчева, жител на село Дивотино.
Но Сурва е празникът, който обединява селото. Всеки тук има спомени как е участвал в обичаите, как е сурвакал или е правил маска.
„За да направим тая маска трябва материал, кокошки. Набележим си там от махалата, ходим по края на селото, вземем друга кокошка, пуйка да откраднем, за да не е от нашите. На другата сутрин майка ми: „Леле, няма ни 2-3 кокошки, петел". Някой дошъл и от нас вземал", разказва Васил Митов, жител на село Дивотино.
Днес животни в дворовете почти няма. Младите хора също са избягали в града. Промените са неизбежни.
„Промени се самият живот. Аз това, което помня с дядо ми, с баба ми - животът беше друг. Всичко се измени. Дядо ми не даваше аз да ходя на училище, защото видял, че децата се събули по шорти. Никога няма да забравим колко съм плакала, че не ми даде да отидем – „Ако ти се събуеш така да ти се видят краката повече тука няма да ядеш“, разказва Катина Кралчева.
Хората в Дивотино не могат да обяснят защо трябва да се запази традицията на Сурва. Те просто чувстват, че това е правилно и важно.
„От сърцето си го носим, чувствам го, за да го предам на своите деца, те всичко знаят. Сега ги няма, в Германия са, но знаят, оттам се обаждат и сълзи роним, че трапезата не е пълна“, споделя Катина.
„Това е останало от векове е това. Предава се от дядо ми, баба ми, близки, познати слушаме, чуваме - еми хубаво е“, допълва Васил.
Понякога представата за традицията е по-силна от самата нея - например леденото хоро в Калофер. За много хора то се е превърнало в символ на родните обичаи, но всъщност се празнува едва от няколко десетилетия.
„В общи линии всичко, което общността съпреживява като свое, естествено, че е автентично. Сега мога да ви кажа за случаи на българи, които идват в България целенасочено, за да го гледат това хоро, защото то е проява на българска традиция. Ние като специалисти сме скептични, защото има един термин - това е изобретена традиция. Но то си съществува“, коментира фолклористът проф. Владимир Пенчев.
„Да, определено има интерес към стария начин на живот, към голяма част от символите и вероятно във времена, в които хората ми се струва, че са малко поразклатени, както е в случая със ситуацията с пандемията, търсят малко повече опора в миналото, в предходни знания“, допълва етнологът Иглика Мишкова от ИЕФЕМ при БАН.
„Едно дете на мои познати в чужбина съвсем целенасочено беше обучавано в местните традиции, език, култура. Доведоха го баба му и дядо му на едно българско събитие - детето, което до този момент не е чувало български, не знае български песни, в момента, в който се заигра хоро кръвта заговори и се хвана на хорото и игра с всички“, разказва проф. Пенчев.
Традицията може да опази нещо почти загубено. Ладуване, Васила или топене на пръстени е стар езически обичай, който пресъздават едва на няколко места у нас.
Прави се за здраве и късмет. Вечерта на 31 декември се извива хоро, избира се най-личната мома на селото - Васила. Тя носи менче с жито и вода, а хората в него слагат така наречените нишани.
„Червеният конец е за здраве, зеленото е за плодородие, а паричките са за берекет, за богатство. Това пък е нишанът, по който нарича Василията и гадае“, обяснява Снежана Борисова от читалище "Христо Смирненски" в село Лозен.
Котлето се изнася да нощува под зелен храст или дърво.
„Ако водата е замръзнала значи годината ще е плодородна. Ако не - не. Вадят се нишаните и тя нарича. Всеки си познава ябълката с нишана, идва, взима си го. Накрая се изсипва водата, изсипва се житото, всеки си взима от житото, за да има хляб на трапезата през цялата година“, допълва Снежана.
Все по-трудно е младите да бъдат привлечени към традицията.
„За нас фолклорът е нещо много важно, по този начин сме се запазили толкова много години. Най-вече това, че сме българи - това е в нашата кръв и трябва да продължаваме“, казва Ива-Миленна Сурдова.
„Докато децата идват в читалището да учат песни, да участват в тези ритуали, значи има смисъл, значи ние ще си останем, ще пазим българското и няма да се загуби това, което е останало от нашите прадеди“, смята Снежана.
„Не е нормално да се променят, трябва да се запазят в техния автентичен вид дотолкова, доколкото е възможно. Защото иначе губи смисъла си, нещата се обръщат, започват да се тълкуват по друг начин. И се променят, а мисля че не трябва“, коментира Надя Петрова.
„Това са ни корените. Ако искаме да имаме здрави основи, значи ние сме стъпили на тази българска земя, трябва да си пазим корените, обичаите, това ни е съхранило като народ през всичките векове, трябва да го пазим, предаваме“, допълва Надя.
Стари или по-нови, редки или популярни - традициите пазят идентичността ни като народ. Автентичността им е отпечатък на времето и спомен за предците. Но традициите се променят - следвайки естествения ритъм на живота и хода на времето.
„Запазва се тази традиция и оцелява, която успява да се адаптира в съвременността. Т.е. хората я припознават като нещо, което може да бъде продължено именно чрез тези иновации, които влизат. Иначе всичко, което е по-консервативно по-трудно се адаптира и по естествен начин имаме ритуали, които отпадат и вече освен като възстановка не можем да ги видим по друг начин“, казва Милена Любенова от ИЕФЕМ при БАН.
„Значи трябва да се запази - така го разбирам, че требва да се запази. Но не така да има тази строгост - сега как се глезят децата съвсем ми се вижда прекалено“, смята Катина от село Дивотино.
„Нещата се променят, поминъците на хората са различни, днес по друг начин си изкарат прехраната и живеят по друг начин. Дори да искаме да направим трапезата си по начина, по който предците ни със слама на пода - няма откъде да я намерим тази слама в градски условия и това не ни прави нито по-малко българи, нито по-малко отдаващи почит на празника“, коментира етнологът д-р Иглика Мишкова от ИЕФЕМ от БАН.
„Ние по това се различаваме от останалите народи - по фолклора, традициите, които са си наши и ако искаме да опазим нашата идентичност, трябва да съхраняваме и песните, и танците, и традициите", категорична е Снежана Борисова от читалище "Христо Смирненски" в село Лозен.
