НДК навърши 45 г. От мегаструктура на комунизма до символ на съвременна София – Дворецът крие истории, които рядко достигат до публиката.
Екипът на bTV достига до най-тъмните кътчета и скритите подземия на НДК. В един от тунелите, на 372-рия метър, се разкрива различен свят – смесица от ъндърграунд култура, изкуство и блясък.
Антонио Вълев е властелинът на сценичната техника тук. Познава залите на НДК като двете си ръце, а с тях е творил едни от най-сложните спектакли в България. Той е Антонио Вълев и ни води зад кулисите на най-известната у нас – Зала 1.
Антонио започва работа в НДК само 4 години след откриването и ясно си спомня времената на строежа.
„Тогава бях ученик в гимназията, все още 1981 г., 15-16 годишен. .Леля ми живееше отсреща точно, и си спомням стария квартал. Имаше пазар. Тогава изведнъж това нещо изчезна, почна да се копае“, спомня си Антонио Вълев, оператор сценична техника.
На въпроса вярно ли е, че цял багер е потънал при изкопните дейности той казва: „стари колеги, които са работили по време на строежа и те са ми разказали, че това е факт. Той фактически е копал и в един момент са преценили, че не могат да го изкарат от нея и са го оставили в основите.
В търсене на багера и потайните кътчета слизаме под Двореца с Иво Анев, преподавател в УНСС, който от години изследва бункерите и подземията на София като част от клуба „Смисъл“.
Иво ни води в един от колекторите около Двореца – тунел, който събира водите от няколко реки и предпазва от наводнения. Вместо на багер се натъкнахме на пъстърва, графити и още потайни истории.
„Една от легендите е, че има връзка между центъра и НДК, като това е силно вероятно. Доколкото знам, преди Европейското председателство, даже е имало хора, които са живели в тези подземия“, коментира Иво Анев.
През входове, които не можем да разкрием, стигаме тунелите под Националния дворец на културата. Стотици метри подземни пътища, които свързват околни сгради и бизнеси.
Не намерихме митичния етаж, уж предназначен за Тодор и Людмила Живкови. Вместо противоракетно скривалище, затънал багер и подземна нация, срещаме работници, подвеждащи врати, но най-вече – път навън. След цялата система от тунели и големия лабиринт – стигнахме до Зала 1 на НДК.
Оказва се, че не само ние сме станали жертва на лабиринта НДК. По тези фоайета и коридори неведнъж се е губил и нашият гид зад кулисите – Антонио.
„Първите няколко дена обикаляш, за да не се загубиш като влезеш. В началото, за да стигна от точка А до точка Б, ми трябваше половин час, 40 минути. И съм се губил“, разказва Антонио Вълев, които работи в НДК над 40 години – от 1985 г.
Най-голяма в НДК е Зала 1 с над 3300 места, за която ръководители на проекта разкриват, че стол тук е струвал 1200 долара тогавашни пари.
Първият концерт тук в Зала 1 на НДК се провежда 2 седмици преди официалното откриване, още когато не са завършили всички строителни работи в Националния дворец на културата. И така, с много изпълнители, започва пътят на най-голямата сцена в страната към онези години.
1981 г. България е в т.нар. „зрял социализъм“ и чества 1300 години от своето създаване. От радиоточката звучи Лили Иванова, по кината очакват епосите за „Хан Аспарух“, начело на държавата е Тодор Живков. За културата се грижи дъщеря му Людмила.
„Ванга казва навремето на моята майка Людмила Живкова: „Това ще е един дворец на културата, за добро”, казва Евгения Живкова, внучка Тодор Живков и дъщеря на Людмила Живкова.
Жени Живкова разказва, че големият концертен комплекс е идея още от 70-те, а строежът се ускорява заради програмата „13 века България“ и 12-ия конгрес на БКП. Датата е 31.03.1981 г. Тодор Живков открива НДК.
„Най-вероятно съм била на училище в този момент. Не съм на снимките. Всяка сутрин преди да отиде в Комитета за култура майка ми минаваше през строежа да види докъде са стигнали нещата и в багажника на служебната кола имаше гумени ботуши, за да може спокойно да обикаля по строителния обект“, спомня си Жени Живкова.
Първата копка на НДК прави архитектът Александър Баров на 25 май 1978 г. Освен него още десетки архитекти участват в проектирането на различните части от целия архитектурен комплекс.
Не е тайна, че в НДК е вложен метал, колкото в Айфеловата кула, бетон над 330 хиляди кубични метра, излети в небивали размери и площ. Още тогава се планира и метрото, а в 15-те зали и фоайетата блестят произведения на най-видните творци. Изнасят се класически, фолклорни и естрадни програми.
Зад веселието изскачат и тайните. Работниците за строежа например са били недостатъчно, а помощ идва от Кипър, Югославия и Виетнам. Мегапроектът се задъхва финансово, но Людмила убеждава Тодор Живков да продължат.
„Тогава се отклоняват пари от промишлен комплекс, който е в Дебелт. Парите отиват за изграждането на Националния - тогава Народния, дворец на културата“, разказва внучката на Тодор Живков.
През юли същата година Людмила Живкова умира. За трите години строеж НДК поглъща 270 млн. лв. тогавашни пари при средна заплата 180 лева. Дворец на културата в държава, в която при близо 9 млн. души, по данни на НСИ тогава, 1 човек е посещавал театър или концерт веднъж за цялата година.
На 10.11.1989 г. режимът пада и ключови мигове за демокрацията минават под прозорците на НДК.
Идва т.нар. период на чорапите и гащите, в който, за да се издържа, Дворецът допуска базари по етажите си. Извън сградата, сред бетона, се вихри улична култура.
Не можем да си представим НДК без скейтърите, а Сандо е един от първите в София.
„Сивотата на този бетон, сивотата на тази сграда и сивотата на тия времена е наистина олицетворение на края на 80-те и въобще на комунизма като цяло“, смята Александър Кюркиев-Сандо, скейтър и бизнесмен.
„Гониха ни оттук, може би не толкова стриктно, както от Паметника на Съветската армия, където беше изцяло патрулирано. Но ни гонеха и от тук, разбира се. Отвсякъде ни гонеха. Считаха ни за вандали. Разбира се, имахме дълги коси, оръфани дрехи. Не бяхме точно образеца за комунистически младежки строй“, спомня си Сандо.
И докато през 90-те скейтърите се вихрят пред входовете, Антонио Вълев не спира да посреща световни звезди. Пред очите му Джеймс Браун уволнява закъснял басист за рецитал в Зала 1.
„Отиде при този човек и му каза: „Благодаря, вие вече не сте част от оркестъра. Ще ви уредим билет и всичко, довиждане“. Този човек на сцената беше помолен да напусне оркестъра на Джеймс Браун“, разказва Вълев.
В най-ново време, със своите един милион посетители и над 300 събития годишно, НДК остава подиум на културната общност, креативността, но и промените. Не е тайна, че паметникът с нецензурния прякор беше съборен, посрещна се Европредседателство.
За наследството и за ключа към успеха на Двореца днес питаме настоящия директор на НДК Андрияна Петкова.
„Давам винаги пример, че за да стоплим Зала 1, ние трябва да отоплим целия дворец на културата“, казва тя за наследството.
Идват обаче и млади хора, които имат желание да работят с цялата тази машина.
„НДК беше започнало да застарява, да върви към пенсиониране. И сега съм много щастлива, че екипът се попълва непрекъснато с млади хора, които да останат след нас. Всъщност това е посланието на Националния дворец на културата. Ние все пак да задаваме тенденциите и носим отговорността за това нещо с висококачествени произведения“, коментира директорът на НДК.
По думите ѝ тайната на НДК е, че Дворецът е така проектиран и замислен, че ще остане и много след нас за поколенията.
От първата копка до 3D мапингите, от първия директор до хората като Антонио, от подземията до бляскавите зали, най-голямата тайна за двореца остава успешната битка с времето и победите, които 45 години по-късно тепърва предстоят.
