Сребреница – единственият признат геноцид в Европа след Втората световна война.

Повече от 8000 босненски мюсюлмани са убити само за няколко дни. Над 1000 души все още са в неизвестност.

Събота е, малко преди обед. Улиците на Сребреница са празни, но не заради парещото слънце – осиротяват заради миналото.

Ясна и Елма споделят съдбата на мнозина – се връщат в родния си град от лято на лято... В къщите около тях живеят само двама души.

Снимка: btvnovinite.bg

„Ние тук сме хора, които останаха без една част от живота си. Ние имаме минало, имаме това сега, и имаме част, която липсва. Вероятно се връщаме тук, за да намерим тази липсваща част от душата ни, останала тук“, казва Ясна.

Юли месец, 1995 г. – Сребреница е потопена в кръв. Животът необратимо променен. По това време градът е защитена зона на ООН и има многобройни бежанци мюсюлмани, но под командата на генерала на армията на босненските сърби – Радко Младич е атакуван и превзет.

Снимка: btvnovinite.bg

29 години по-късно споменът за това юлско лято не избледнява в ума на Азир.
„Беше денят на страшния съд за нас. Бях 13-годишно момче и се оказах на нещо като граница между смъртта и живота“, спомня си Азир Османович, оцелял при геноцида.

Той преживява ужаса и хаоса около базата на ООН, намираща се недалеч от Сребреница, в Поточари. Там пристига с майка си и още хиляди мюсюлмански семейства. Надеждата за убежище угасва – миротворците са малко на брой. Не могат да им помогнат, нито да спрат това, което ще последва.

„Между 5-6 000 бежанци получиха разрешение да влязат в базата. 20 000 души останаха навън, зад тази ограда (показва). Те не успяха да влязат и аз бях един от тях.... Ситуацията тук беше най-лоша, когато на 12 юли пристигнаха босненските сръбски части, започнаха да отделят мъжете, изнасилиха момичета и жени. Беше истински ужас за нас, които останахме отвън. В този момент ти си безсилен, можеш само да чакаш да дойде твоят ред и да те убият. Хората започнаха да халюцинират. Жените и децата плачеха“, разказва Азир Османович.

 

Жените, децата и възрастните са качени на автобуси и депортирани.
Отделените им съпрузи, братя и синове са екзекутирани.

Снимка: btvnovinite.bg

Част от мъжете и момчетата на Сребреница опитват да избягат към териториите под контрола на босненската армия през горите. Мнозина губят живота си там – братът на Азир също.

Изчезват над 8000 души. Само за няколко дни. Телата са открити в масови гробове.

През годините оттук са преминали 20 000 части от скелети. В момента  имаме около 200 активни случая.

Последните две десетилетия антропологът Драгана Вучетич е единствената връзка между загубените мъже и момчета на Сребреница и семействата им, които все още търсят отговори. В лабораторията в Тузла тя връща идентичността на костите. 

Костите на жертвите са открити на 400 различни локации – премествани и смесвани, за да се затрудни разпознаването.

Драгана Вучетич е родом от Белград, започва работа в лабораторията веднага след като завършва университета.

„Очите ми, може би по време на студентските ми години очите ми са били затворени, защото не знаех много за войната в Босна. Какво се е случило и кака е изглеждало. Видях неща, които никога не съм си мислела, че ще видя. Бих казала, че това беше крайъгълният камък в живота ми“, казва Драгана.

Първият ѝ сблъсък с босненската война се превръща в мисия за цял живот.

„Никога не съм искала да напусна. Особено сега, когато съм сама тук. Аз съм единственият антрополог, който работи тук в момента. И след 20 години си мисля, че няма да е честно спрямо семействата да си тръгна. Свързана съм силно с това място, с тези случаи със семействата. Мисля, че дължим на близките да продължим, докато не приключим този процес. Докато тук на рафтовете има и един случай аз ще остана. Когато всичко е празно – мога да си тръгна“, коментира Драгана.

 

Повечето семейства в Сребреница погребват само частици от своите близки. Така изпраща своя брат и Азир.

Азир също продължава да живее в Сребреница, която днес е в пределите на Република Сръбска – една от съставните части на днешна Босна и Херцеговина.

„Много е трудно да се живее с това. Хората, които извършиха геноцида в Сребреница все още го отричат. Политическият елит на Република Сръбска все още мечтае да се отцепи част от Босна и Херцеговина. Да направи независима държава. И в тази ситуация не можеш да имаш някакъв по-голям прогрес.

Страхувам се, че така отново би избухнала война“, смята Азир Османович.
В съседния град Братунац своето семейство отглежда Брано – етнически сърбин. Войната преследва и неговите сънища. Когато е на 9 години, пред очите му убиват цялото семейството.

Той не признава сърбите да са извършили систематично, масово избиване на босненските мюсюлмани в Сребреница и не вижда бъдеще в съвместно съжителство.

„Ако някой ни попита нас сърбите, а мисля, че и за мюсюлманите важи, не бихме живели заедно след всичко. След толкова много зло между нас“, казва Брано.

 

Точно срещу къщите на Елма и Ясна в Сребреница се намират джамията и църквата – всеки път, когато пият кафе заедно – гледката ги връща назад, когато в Босна и Херцеговина мюсюлмани, православни сърби и хървати католици са съседи, а не врагове.

На няколко пресечки от къщата на Ясна се срещат други две приятелки – Йелена и Нейла. И двете са родени след войната в бивша Югославия. Запознават се в музикалната школа в Сребреница, където всички са добре дошли.

Снимка: btvnovinite.bg

„Избирам хората по това кои са те, по тяхното отношение, не откъде са, какъв е техният статут, цвят. И мисля, че това важи и за Йелена, защото ние никога не сме гледали една на друга по този начин – откъде идваме, кои са семействата ни. Радвам се, че семейството ми е отгледало да не съм погълната от омраза“, коментира Нейла.

Но миналото остава в разказите на хората от Сребреница, както и мечтата за мир.

„Ще ви разкажа една истинска история. Хатиджа Мехмедович беше майка, която загуби съпруга и двамата си синове. Веднъж ме покани на обяд в дома си и седнахме на земята за по-удобно. Два гълъба кацнаха на балкона и впериха поглед в нас. И аз ги наблюдавах. Седяхме, напълно мълчаливи. Двата гълъба влязоха в стаята. Обядваха заедно с нас. Бях шокирана, безмълвна, завладяна. Когато приключиха – излязоха и преди да полетят, се обърнаха да ни видят още веднъж. Успях да я попитам едно единствено нещо: Хатиджа, какво се случи току-що? И тя ми отговори – това бяха двамата ми сина. Идват, ядат с майка си и после си тръгват. Когато тя умря, в този момент, аз знаех, че душата ѝ е отведена към вечността на крилете на тези два гълъба. Тази картина – тя ме следва, когато си помисля за всичко, през което тези майки преминаха“, разказва Ясна.

Гледайте целия филм във видеото!