Едно дете промени представите ни за красота.
Една жена в кома спечели битката между живота и смъртта.
А прегръдката на лекар победи самотата и болестта.
Това са историите на „Спасените”, които ви разказахме през 2020 година. За да ни дадат надежда, че дори в година на несигурност и страх, се случват…чудеса.
Те ни показаха, че път към спасението винаги има.
Историята на Белла
През 2017 г. по кината тръгва филмът „Чудо“ по адаптация на едноименния световен бестселър на Ар Джей Паласио, написан по истински случай. Сюжетът разказва за живота на едно различно дете.
Родено с тежки лицеви деформации, вследствие на рядкото генетично заболяване – „Синдром на Тричър Колинс“.
Тази история ни отправя въпроси. Готови ли сме да приемем различния?
И готово ли е едно различно дете да оцелее в света на останалите?
Едно от 50 хиляди деца задава същите въпроси на майка си. И нито една майка не е готова за този разговор.
Елиза Банеман имала спокойна бременност и нямала търпение да посрещне дъщеря си на бял свят. Малко преди да роди, тя гледала филма „Чудо“ и дори не подозирала, че сюжетът ще се превърне в нейната лична история.
„Нито за миг не ми е минавало през ума, че ще бъдем изненадани с… рядък диамант“, разказва Банеман.
Мечтана и чакана, дъщеря ѝ Бела се появява 1 месец по-рано от предвидения термин: „Спомням си, че я погледнах и видях, че тя е различна. Погледнах и съпруга си – той не реагира. Майка ми не реагира изобщо. И сега това просто ме убива, че тогава не отпразнувахме идването на дъщеря ни. И мисля, че това е най-тежкият момент, с който още се боря“.
В болницата, където Елиза ражда, всяка майка натиска музикален бутон, който известява появата на новия живот. За Белла този бутон останал недокоснат.
„Беше толкова хаотично, че никой не помисли, че искам да прегърна дъщеря си. И най-накрая ми я дадоха. Погледнах я. И си казах, че независимо с каква болест е родена, тя винаги ще бъде защитавана и празнувана от мен“, спомня си майката.
След редица изследвания става ясно, че Бела е със синдрома на Тричър Колинс – рядко генетично заболяване, при което лицето на болния е силно деформирано.
„Родена е с много тесни дихателни пътища, долната ѝ челюст е много малка и ето тази част на челюстта е най-малка. Също така има слабо развити скули, затова и очите ѝ са хлътнали. Има голяма цепка на небцето, а ушите ѝ са недоразвити, затова има и тежка загуба на слуха“, обяснява Елиза.
Бебето прекарва няколко седмици в интензивното отделение на неонатологията в Сан Франциско. Още тогава претърпява и първата голяма от серия операции – заради липсваща тъкан на небцето и неразвитите дихателни пътища, се налага да ѝ поставят гастростом – стомашна тръба, през която да я хранят.
„Когато гледах моите приятелки в социалните мрежи как се разхождат навън с бебетата си, как ги кърмят нормално – това беше много трудно за мен. Аз си бях у дома, сама, без бебе, играеща ролята повече на медицинска сестра, отколкото на майка. Това беше един от най-тежките ми периоди“, казва Елиза.
Едва на 2 години Белла вече е претърпяла пет операции. Предстоят ѝ още няколко. Попитана каква е ролята на лекарите в историята на Белла, Елиза отговаря: „Те са семейство! Да знаеш, че имаш някого до себе си в тази битка, е прекрасно. Преди всяка операция на Белла хирургът ми казваше: „Зная, че на думи е лесно, но не се притеснявай! На тази операционна маса ще се отнасям с твоята дъщеря като с мое собствено дете“.
И така между хирургичните операции и всекидневните посещения при логопеди и ерготерапевти, Елиза все по-често си мисли за въпроса, който един ден Белла ще ѝ зададе: „Защо съм различна и това винаги ли ще бъде от значение за другите?“.
„Подготвяме се всеки ден за този въпрос. Говорим често със съпруга ми. Мисля, че като родител никога няма да бъдеш готов да отговориш на този въпрос. Но ще дадем най-доброто от себе си. (...) Страхувам се от момента, когато няма да бъде до нея. Защото, когато съм до нея, мога да обясня ситуацията на другите. Защото тя е най-сладкото дете! Всички толкова много я обичат. Този неин ентусиазъм за живот е необясним и тя просто е невероятна. И не го казвам, просто защото е моя дъщеря“, казва Елиза.
Ако преди 2 години Елиза си е задавала въпроса „Защо на нас?“, сега тя е благодарна за рядкото „чудо“ в живота ѝ: „Просто бях избрана да бъда майка на Изабела. Не всеки би могъл да премине през нещата, през които преминах аз като нейна майка и мъжа ми като неин баща. Но не бихме заменили това за нищо на света. Най-голямата ми мечта е Изабела да може да обича себе си такава, каквато е, когато порасне и осъзнае, че е различна“.
И докато тази мечта се сбъдне, една друга мечта вече е на път – Елиза е бременна в 9-ия месец с второто си дете. Сега обаче е смела и силна и ще натисне музикалния бутон в болницата два пъти – веднъж за новороденото си бебе и веднъж за неотпразнуваната преди 2 години Белла.
А двете заедно имат какво да ни кажат – че красотата се крие в човешкото сърце. Там се ражда и силата, с която преодоляваш тъгите и неволите. И да приемеш различния е въпрос на избор и идва след избора да бъдеш добър. Веднъж поел по този път, ставаш част от малко „чудо“, което обещава да промени света.
„Животът е различен за всеки. Просто имайте вяра и надежда и ще можете да преодолеете и най-трудните моменти в живота ви. Това искам да кажа на всички родители. Защото ние изминахме дълъг път“, съветва Елиза.
Анджела, която ражда, докато е в кома
В началото на април тази история обиколи световните медии, защото случаят на Анджела Примаченко е истинско чудо – тя става майка, докато е в кома, заради коронавирусна инфекция.
Всичко започва през март, когато Анджела получава грипоподобни симптоми.
„Определено не мислех, че имам коронавирус. Мислех си, че е някаква алергия. Просто имах запушен нос. Но с всеки изминал ден ставаше все по-зле и по-зле. Имах и суха кашлица. В един момент се появи и температура. Доста висока – близо 39 градуса! Помислих си, че това не е добре за бебето и веднага отидохме до болницата“, спомня си тя.
В болницата веднага ѝ правят тест за COVID-19. Оказва се позитивен. А рентгеновата снимка на белите ѝ дробове показва ясно, че вирусът вече е поразил организма ѝ.
„Не можех да спя през нощта, всяко едно вдишване ставаше все по-трудно и по-трудно. Пак отидох до болницата и моята лекарка ми каза „Оставаш тук!“. (...) Не се уплаших. Животът е кратък, за да се ръководиш от страха. И вместо да изразходвам енергията си в притеснения, реших да я вложа в действия – как да мина през това, какво да направя, за да спася бебето ми?“, разказва Анджела.
Два дни късно местят Анджела в интензивното отделение.
Самата тя е специалист по белодробни болести, а медицинските ѝ показатели показвали само едно – че е напът да бъде поставена в медикаментозна кома: „Не можех да си поема въздух. Задъхвах се . Гледах към часовника, който отброява всяка една секунда и си казвах: „Добре, трябва да дишам. Още пет минути, още пет минути“. Мисълта за интубиране беше плашеща за мен, но си казах: „Нямам избор“. Иначе нямаше да оцелея. Аз буквално умирах и имах нужда от помощ“.
Анджела е на командно дишане в следващите 9 дни. Състоянието ѝ продължава да се влошава, а бебето притиска белите дробове. Лекарите решават да предизвикат раждане, докато тя е в безсъзнание. За да спасят и нея, и детето. Така, докато е в кома, Анджела става майка.
„Наистина е чудо. Бебето ми е родено напълно здраво. И съм толкова благодарна! Името на дъщеря ми е Ава. А това означава „глътка живот“. И това е най-голямото чудо – че тя е напълно здрава, въпреки че е родена преждевременно в 8-ия месец и тежеше едва 1 килограм и 800 грама. За това съм най-благодарна!“, казва Анджела.
След като овладяват състоянието ѝ, лекарите я екстубират на 6-ия ден след раждането на дъщеря ѝ. След като оздравява, лекари и медицински сестри пляскат при изписването ѝ.
„Бях толкова благодарна! Целият медицински екип беше невероятен. Грижиха се за мен по възможно най-добрия начин. Когато ги видях да ми ръкопляскат, тогава още не осъзнавах каква голяма победа сме постигнали заедно. Всички тези хора по време на 9-те ми дни в кома, са се борили за мен! Дори не съм подозирала за битката им, защото съм била в безсъзнание, но пък участвах в отпразнуването на победата! Може би още не осъзнавам колко много направиха те за мен“.
14 дни по-късно, след като резултатът от PCR-теста ѝ е негативен, Анджела прегръща дъщеря си за първи път: „Когато най-накрая я взех в ръцете си, спомням си, че плаках много. Държах я, прегръщах я. Толкова беше хубаво най-накрая да я имам в обятията си“.
Това е един от най-щастливите моменти за Анджела, последван от още един щастлив миг – когато Ава най-накрая се прибира у дома и се среща с по-голямата си сестра Емили.
„Тогава най-накрая си отдъхнах, че семейството ми е заедно – съпругът ми, децата ми – у дома сме! И си казах, че е време да оставя зад гърба си цялото това COVID-преживяване и целия ужас, през който преминах“, спомня си майката.
„Половин година след преживяното, Анджела казва, че е много по-щастлива. Също и благодарна – за тежките моменти, за големите трудности и за борбата между живота и смъртта. Защото вече си е у дома.
Снимката, която промени света
Тази година Денят на благодарността в Съединените щати беше по-различен. Един лекар на предела на силите си прегърна един тъжен възрастен пациент.
Снимката обиколи света за часове, за да ни покаже, че една прегръдка побеждава самотата. Побеждава и болестта, когато в битката сме заедно.
Лекарят зад маската е д-р Джоузеф Варон – ръководител на COVID-отделението в болница в Тексас. Не е спирал да работи от началото на пандемията.
„Както може би вече знаете, аз съм отворен към медиите. Каня ги тук, в COVID-отделението, за да може обществото да види какво се случва вътре. И така, в Деня на благодарността се случи така, че фотожурналистът Го Накамура беше в болницата и следеше работата ми. В този ден аз минавах през болничните стаи и видях, че един от пациентите ми беше изправен до леглото си и плачеше като бебе. Бях забравил, че господин Накамура е някъде зад мен. Просто влязох в стаята на пациента и го попитах какво се случва. Той ми отговори: „Искам да бъда със съпругата си“. И просто можете да си представите – един възрастен човек ти казва, че иска да е със съпругата си и сърцето ми скъса. Единственото, което можах да направя в този един момент, е да го прегърна и да се опитам да го утеша. На следващия ден започнах да получавам обаждания от целия свят. Молеха ме да разкажа за снимката, а аз дори не знаех за какво става въпрос. Чак тогава разбрах, че господин Накамура е направил тази снимка“, разказва в интервю пред bTV д-р Варон.
Питаме го защо според него снимката стана толкова популярна: „От една страна, защото снимката беше направена в Деня на благодарността. И второ – защото на нея хората виждат един пациент и един лекар и двамата сме едно цяло. Мисля, че точно това е важното – хората осъзнават, че ние сме заедно в това, през което минаваме – пациентите, и лекарите. Мисля, че на хората им стана мъчно и за пациента, и за лекаря. А лекарят съм аз“, разказва ни той.
Ето защо д-р Джоузеф Варон е избрал да лекува не само като лекар, но и като човек – защото и добрата дума лекува, прегръдката също.
Оказва се, че възрастният пациент не е единственият, който д-р Варон е утешил: „Аз го правя всеки ден! Просто тогава е имало камера. Аз държа ръката на пациента, сядам на леглото до него, окуражавам го, че всичко ще бъде наред. Такъв съм просто. Не вярвам в това, че видиш ли, аз съм лекарят и съм нещо повече! Не! И ако трябва да бъда съвсем честен – не съм носил бяла престилка повече от 30 години! Отказвам да я нося. Смятам, че тя дава грешната представа за лекаря. Аз искам да бъдем равнопоставени, да бъдем един до друг, защото това е борба, която водим …заедно!“.
Д-р Джоузеф Варон ни разказва, че COVID-отделението е най-тъжното и най-самотното място на света: „Всеки пациент е тъжен. Зоната е изцяло изолирана и никой няма право да ги посети. Единствените хора, които виждат, са лекарите и медицинските сестри. А ние, всички изглеждаме като космонавти в тези защитни облекла, и в повечето случаи пациентите дори не ни разпознават“.
И за да накара пациентите си да не се чувстват толкова сами, д-р Варон намерил нестандартно решение – слага огромна негова снимка на гърдите си и така разкрива лицето си, иначе скрито под защитата от вируса.
„Тази идея се появи още през март. Дадох си сметка, че с тези защитни облекла пациентите не знаят кои сме. И си сложих моя снимка. Понякога дори нося забавни, за да ги развеселявам. После помолих всички мои колеги да го направят същото!“, споделя ни д-р Варон.
Той и екипът му работят дни и нощи. Рядко се прибират вкъщи. Спят по малко. Успехите им дават сили, паденията ги сломяват. Но никога не се отказват: „Моите медицински сестри са невероятни! Но понякога по средата на деня те просто се сриват. И започват да плачат. Особено, когато имаме пациент, който умира. Те просто излизат от стаята и плачат. Защото, знаете ли, коронавирусът ви забива нож в гърба! Няма значение дали сте млад или стар, какъв е етносът ви или социалният ви статус – вирусът може да ви покоси! И когато видим млад човек да си отива, тогава не можем да не бъдем емоционални. (...) Аз често казвам, че водя две войни – срещу коронавируса и срещу глупостта. И го казвам, защото навън има много хора, които вършат глупости – ходят по молове, по барове, не носят маски. Правят неща, които не трябва да правят!“.
Същото послание докторът отправя и към хората у нас: „Освен ако не искат да бъдат прегръщани от лекар като мен, значи те просто трябва да спазват правилата. Просто е! Коронавирусът може да бъде спрян, но затова се изисква социална дистанция, носене на маски, избягване на тълпи, миене на ръце! Просто е!“.
„Най-тежките моменти са, когато видиш млад човек да си отива. Да умира от нещо, което всъщност е предотвратимо. Да дойде и да ти каже: „Ходих по барове и дискотека, бях навън, защото не вярвам, че коронавирусът съществува. И на следващия ден точно този човек да умре! Ето това е тежкото! Точно заради това искам да кажа и на българите – чуйте ме! Не искате да се разболеете! Има мерки, спазвайте ги. (...) На лекарите в България бих им казал, че когато това приключи, ще дойда и ще си направим голямо парти, защото искам да посетя България! И ще празнувам с българските колеги. И знаете ли – сигурен съм, че ще преминем през това“, убеден е д-р Варон.
Заради всеотдайността си в тази битка той получава голямо признание от кмета на Хюстън. Обявяват датата 25 септември официално за Деня на д-р Джоузеф Варон.
А кой е човекът, запечатал завинаги прегръдката между д-р Варон и възрастния му пациент? Фотожурналистът Го Накамура не крие, че това е един от най-скъпите моменти в цялата му кариера.
„Аз стоях в ъгъла на стаята и видях как д-в Варон просто влезе и се опита да успокои пациента, който плачеше. И следващото, което видях е, как д-р Варон го прегръща. Никога досега не бях виждал подобно нещо в болница. Пациентът просто зарови лицето си в прегръдката на доктора. И аз си казах – трябва да запечатам този момент! Наистина дори не си спомням как се случи, беше толкова емоционално! Когато по-късно видях на екрана на фотоапарата, че не съм изпуснал този момент, вече знаех, че имам специална снимка с много важно послание. Аз съм късметлия, че бях там, за да стана свидетел на този момент“, спомня си журналистът.
Много са моментите в болницата, които Накамура ще помни цял живот: „Когато виждах медицинските сестри толкова изтощени, те просто се облягаха по стените, сядаха на пода, затваряха очите си за малко, за да си отпочинат. Станах няколко пъти свидетел на пациенти, които умират. Виждах как сестрите, преди да закопчаят чувала, поставяха ръка върху ръката на починалия пациент, за да го изпратят. Това наистина са много емоционални моменти“.
Но ако Накамура трябва да опише престоя си в болницата само с една снимка, той непоколебимо ни посочва коя е тя: „Една от снимките, които направих, ще остане завинаги в съзнанието ми – имаше двама медицински служители, които стояха до чувала с починал пациент. Чакаха да дойде кола, за да транспортира тялото за погребение. Един от медицинските служителите гледаше надолу, а другият – нагоре. Към небето. Този момент, мисля, че показва всичко – и емоциите им, и тази голяма безпомощност. Защото са искали, но не са успeли да помогнат“.
Но дори и на най-самотното място на света – COVID отделението, екипът на д-р Варон винаги намира време за усмивка. Записват дори и песен, посветена на всички, които се борят с коронавируса.
А войната ще бъде доведена до край, обещава д-р Варон: „Минал съм през какви ли не бедствия в живота ми. Спасявал съм хора след земетресения, след терористични атаки, след цунамита, но никога досега не съм преживявал такова нещо. Наистина се надявам скоро тази пандемия да приключи, защото имам нужда от отпуск! И може да дойда до България!“.
Една прегръдка спаси един човек, но може би спаси и нас. Показа ни, колко важно е сърцето – особено по време на война. Научи ни, че умът те прави добър в това, което правиш. Но истински велик те прави онова, което носиш в сърцето си.
Какво се случва с тях сега?
В края на октомври Елиза роди сина си Арам. Ще го научат, че красотата се в крие в сърцето, а той ще има най-красивата и добра сестра. Защото Белла още от малка подава ръка.
Анджела също си е у дома – най-скъпото място на света. С двете си деца, със съпруга си и с една голяма елха. Радва се на своето семейство и затова, че оцеля.
А д-р Джоузеф Варон получава топлина от хиляди картички, дошли от различни краища на света, за да му пожелаят аветла Коледа и да благодарят за неговата борба. Той получи и ваксина срещу COVID-19 и мечтае скоро да свърши всичко това.
