Една жена, превърнала се в майка, не прегърна новия живот. „Станислав се роди по време на пандемия, на COVID. И не можах да го видя“, казва Теодора Стоянова.
Едно момче, в разцвета на живота си, не знаеше колко още му остава.
„Приемам го като пауза. Сякаш някой натисна бутона „Стоп“ на живота ми“, споделя Александру.
„На моменти губихме надежда“, признава проф. Николай Петров.
Една жена, посветила живота на децата си, не знаеше дали ще има подарено време, за да види внуците си.
„Трябва да ценим живота си. Това е един път и завинаги. Ако човекът изчезне, с него изчезва цял свят“, коментира Емилия Иванова.
„В общи линии ние сме като на война!“, твърди проф. Николай Младенов.
И когато надеждата почти я няма, нужна ни е само вяра, голяма колкото синапово зърно.
Зад гърба си Теодора Стоянова има 7 загубени бременности и 7 загубени надежди, че ще я наричат „мамо“. Когато забременяла естествено с първородната си дъщеря Цветея, тя знаела, че това е чудо. А когато заченала и втори път, Теодора вече била сигурна, че Господ я обича.
Планираното раждане било през декември миналата година. При влизането в болницата, задължителният PCR тест объркал всичко.
„Резултата, като го видях, бях в шок. Чак не можех да повярвам! Нямах никакви симптоми. Звъннах на д-р Генадиева, беше 11 часа вечерта“, разказва Теодора.
„Аз буквално й казах: „Ти се шегуваш! Не е възможно това да се случва!“ Защото всичко, което ѝ се е случило досега, и това накрая да ѝ се случи… аз наистина мислех, че е лоша шега!“, спомня си д-р Мирослава Генадиева, акушер-гинеколог в МБАЛ „Надежда“.
Лекарите пристъпват към раждането веднага. Защото никой не знае как коронавирусът ще повлияе на майката и на плода.
„Теди беше един от случаите, при които се налагаше обща анестезия, поради нарушения на кръвосъсирването. При нея операцията протече под пълна упойка и тя практически не присъства на раждането на нейното дете, присъствахме ние“, разказва д-р Камелия Василева, анестезиолог в МБАЛ „Надежда“.
Така на Игнажден се ражда Станислав. Веднага, отделен от майка си и поставен в защитена среда, за да се избегне опасността от заразяване.
„Като се събудих, исках да знам как е той, колко тежи, всичко наред ли е с него. Исках да го видя, но нямаше как да се случи. Помолих хората от неонатологията… и веднага ми изпратиха снимки. Аз го видях и плаках, плаках…“, разказва Теодора.
Топлината, от която най-много се нуждае новият живот, я получава от хората в защитни облекла.
До изписването, Теодора остава разделена от детето си. Вижда го само на снимки, които медиците ѝ изпращат.
В навечерието на Бъдни вечер Теодора най-накрая вижда и прегръща сина си.
4 месеца по-късно щастливата майка отново е в болницата. С благодарност към лекарите за прегръдките. Тя вече е забравила преживяното, гледа напред и е щастлива заради богатството, което има у дома.
По същото време, докато Теодора бленувала да прегърне сина си в болницата, една друга майка дни чакала пред друга болница с надеждата, че ще спасят сина ѝ.
„Най-тежко беше, че не можех да го видя цели 2 месеца, докато той беше между живота и смъртта. Всеки ден стоях пред прозорците на болницата и се молих на Господ, молих се на лекарите да направят невъзможното“, спомня си Михаела Гафиуч, майка на Александру.
23-годишният румънец Александру работил от 2 месеца в София, когато миналата година на Коледа животът му се преобръща.
„Спомням си, че просто се събудих един ден и не се чувствах добре. Не можех да дишам. Обадих се на спешната помощ. Те ме оставиха в болницата, а там ми казаха, че трябва да ме хоспитализират, защото имам течност в белите дробове. На следващия ден се чувствах още по-зле. И тогава лекарите са решили да ме поставят в изкуствена кома“, спомня си Александру.
Състоянието на Александру било критично и всяка секунда била от значение. В спасяването му се включват медици от няколко клиники на Военномедицинската академия (ВМА).
„Имаше огромни изливи вляво и вдясно, абсцес вдясно, белодробна тромбоемболия вляво. По медицинска оценка… беше с оценка за фатален изход!“, казва проф. Николай Петров, Катедра „Анестезиология и интензивно лечение“ към ВМА.
След животоспасяващата намеса на гръдните хирурзи, се появяват още опасности, които отдалечават момчето от живота. Коронавирусната инфекция е поразила целия организъм.
„Той разви всички най-тежки усложнения, които могат да се случат. Белодробна тромбоемболия, направи стомашни кръвоизливи, разви панкреатит остър, чревна пареза – всяко едно животозастращаващо. Беше кошмарен като пациент и като проблем за екипа“, допълва проф. Петров.
Повече от 2 месеца Александру е на апаратна вентилация.
Научавайки за състоянието на сина си, Михаела Гафиуч веднага пристига в България. Тя обаче няма възможността да види сина си по време на престоя му в реанимацията.
Два месеца по-късно, когато Александру е екстубиран, Михаела вече има правото да бъде до него в болницата.
„Видях за първи път на 22 февруари. След 58 дни в реанимацията. Бях най-щастливата майка на света, защото синът ми се роди за втори път. Благодарение на лекарите и на Господ, момчето ми беше живо. Случи се чудо!“, разказва Графуич.
Но битката за живота му продължила и след това. След дългото интензивно лечение, Александру бил като новороден – трябвало отново да се научи да говори и да се движи.
В продължение на няколко седмици лекарите стъпка по стъпка връщат момчето към нормалния живот. Усилията дават резултат – лекарите успяват да изпаравят Александру отново на крака.
След месеци борба в края на март Александру е изписан. Сега продължава рехабилитацията си в клиника в Италия, където живее цялото му семейство. Скоро ще си бъде у дома. А в сърцето си ще пази спомена за онези лекари в България, които спечелиха борбата. Но най-щастливо е сърцето на една майка, която не загуби сина си.
„Сега сълзите ми са от радост и не мога да повярвам, че това чудо се случи. Лекарите от Военномедицинската академия и Бог… те заедно направиха това чудо!“, смята майката на Алаксандру.
И докато една майка искаше да прегърне детето си, друга се молеше нейното да бъде спасено, една трета майка се бореше за собствения си живот, за да продължи да помага на децата си и един ден да прегърне внуците си.
В края на ноември миналата година директорката на Националната търговско-банкова гимназия Емилия Иванова се заразява с COVID-19.
Тя е хоспитализирана по спешност и интубирана веднага. Това е един от най-тежките случаи, спомня си професор Николай Младенов.
В продължение на три месеца всяка сутрин проф. Младенов пристъпва със свито сърце към леглото на Емилия.
След дълго и продължително възстановяване на 1 април Емилия отново се връща в любимото училище.
Сега продължава да се радва на училището и на двамата си синове.
И се осмелява да мечтае. Опитва се да забрави месеците на борба между живота и смъртта, но ще помни проф. Младенов и целия му екип.
Гледайте целия филм във видеото!
