125 км през онази България, която обичаме - древна, красива, щедра. Такава е и в очите на американката Джоди Хилтън. Тя прекарва няколко дни, пътувайки с последната българска теснолинейка, за да се запознае с живота на хората по земите край тесните линии от Септември до Добринище.
Watch the English version of the movie ⤵
Докато пътува тя се среща с възрастни жени от с. Абланица, които всяка сутрин вървят пеш до влака с 30-40 литра мляко на гръб. Теснолинейката е връзката им с големия град – Велинград, където продават млякото и маслото.
Втората ѝ среща е с младия помощник-машинист Салих Мехмед. Той е на 24 г. от с. Кандови. От малък мечтаел да стане машинист и почти сбъднал мечтата си. Впечатлена е и от срещата си с Кристиан Ваклинов, който преди 9 години започва да се бори за поддържането и развиването на теснолинейката. Днес той е пораснал, горд и благодарен за постигнатото до момента.
С теснолинейката Джоди стига и до гр. Костандово, където българска фабрика, единствена в тази част на света прави бутикови килими. Повечето от тях са за резиденциите на британското кралско семейство. Последната ѝ спирка е „Аврамово“. Това е най-високо разположената ЖП спирка на Балканите. Там тя си дава сметка за преживяното от пътуването, за последните 5 години прекарани в България и за любовта, която изпитва към тази малка страна.
Джоди сравнява влака с държавата България. Стар влак – древна държава. Но и влакът, и България са атрактивни за младите – не само като място за работа, но и като възможност за създаване на ново, стабилно и щастливо бъдеще.
27.05.2021 г., четвъртък. Теснопътна гара „Септември“
Джоди е фотожурналист. Живее в България от 5 г. Работи на свободна практика за няколко издания – американски и български. Ще пътува с теснолинейката до Аврамово.
„Тази професия ми дава възможност да надниквам в живота на хората по света. Мисля, че снимките ми са като прозорци към света и като мост между различните хора, който им помага да се разберат по-добре едни други“, казва Джоди.
„За да разбереш по-добре хората и мястото, където те живеят, трябва да научиш нещо за минало им. Много съм любопитна как е изглеждала България в миналото. Постоянно търся места, които да ми покажат това“, допълва тя.
Споделя, че на гара „Септември“ има усещането, че е в машина на времето.
„Изненадана съм, че има много млади хора тук. Те не работят по тази линия, защото нямат друга опция, а защото това е работата, за която са мечтали. Срещнах един млад машинист. Той е под 30 години. Израснал е в малко селце, запазило традициите си. Повечето хора там отглеждат крави, а той мечтаел да работи като машинист. Почти сбъднал мечтата си. Много е горд с професията си и трябва да е, защото да управляваш този влак е много сложно, а и много важно за хората, които живеят наоколо“, разказва фотожурналистът.
Салих работи като помощник-машинист на теснолинейката от 2 години. Тази работа за него е сбъдната детска мечта. Живее в село Кандово. Запалва се по професията като ученик, когато пътува всеки ден от Аврамово до Разлог.
Започва работа в София като помощник-машинист, но избира родния край и теснолинейката. Сега мечтае да стане локомотивен машинист.
„За първи път дойдох в тази страна през 1996 г., за да видя мой приятел, който преподаваше в Американския университет в България. България беше много по-различна тогава. Намираше се в сериозна икономическа криза. Имаше масова инфлация. Виждах хора, които се редят на опашка, за да си купят хляб. Контрастът между бедността и гостоприемството на хората събудиха интереса ми. Това пътуване промени живота ми. Срещнах съпруга си тук. Преместихме се официално в България през 2015 г. България е като втори дом за мен.
В момента работя по фото проект за теснолинейката. Това е последната такава в България. Поинтересувах се за нея преди няколко години, когато за първи път се качих. Едно от нещата, които много ме вълнуват са отношенията между местните и теснолинейката, на която те много разчитат в ежедневието си. Заинтригува ме спирката „Цветино“ и селцата, около нея. Хората там отглеждат крави. Препитават, благодарение на млякото и сиренето, които произвеждат. Използват влака, за да продадат продуктите си във Велинград.
Стори ми се много любопитно това, че все още има села, в които хората сякаш живеят в една отминала епоха“, казва Джоди.
3 дни по-рано: Понеделник, 24.05.2021 г., с. Абланица.
Пътят на млякото
Сабие е на 65 г. от село Абланица. Има пет внучета, всичките, отгледани с млякото, което продава. Пътува от години с теснолинейката.
„Сега пътувам с карта, пенсионерка съм и ми е по-евтино. По-рано съм пътувала с автобус. По 6 лв. сме давали – 3 бутилки, за да идем и да се върнем. Носила съм и по 30 килограма и по 40 на гръб, докато съм била по-млада, сега вече по 20 литра само на ден. С влака си ми е удобно, защото с колата, ако отида и аз колкото изкарам, повече ще изхрача и влакът ми е много удобен“, споделя жената.
Този път Джоди ще отиде с баба Сабие във Велинград с влака, за да продадат млякото заедно.
„Това са много силни хора. Вижте Сабие – тя е над 60, но все още носи такъв голям товар на гърба си. Това не можеш да го видиш навсякъде. Когато посетиш място като това, сякаш очите ти се отварят за една друга страна на България.
Имах още едно интересно преживяване наоколо. Пътувах с теснолинейката до Костандово, където има фабрика за красиви килими. Някои от тях се намират в резиденциите на британското кралско семейство. Изненада съм, че такава фабрика съществува в такава малка държава като България“, посочва Джоди.
2 дни по-рано. Вторник, 25.05.2021 г., гр. Костандово - до кралския двор
Лидия е тъкачка от гр. Костандово. Работи в местната фабрика от 1963 г., когато съм била едва 16-годишна.
„Това все едно си художник, рисуваш, само че с прежди. Тук няма друга работа, освен да вършиш по полето и то полето тук, нашето, вече няма, ходят надолу по Пазарджик като роби, нашето тук е по-добре, защото там нито стаж имаш, нито осигуровки, нищо, а при нас е сигурно“, казва Лидия.
Собственикът на фабриката Нино Парпулов разведе Джоди и ѝ разказа за производството им.
„Където и да отидеш в тази страна можеш да намериш нещо старо и нещо интересно. България не е достатъчно добре оценена.
Тъжно е да виждам как хората тук са разочаровани. Говорят негативно за собствената си държава и биха искали да живеят някъде другаде. Като чужденец съм видяла много красиви неща тук, които дори самите българи не забелязват.
Би било страхотно, ако в Америка имахме такава теснолинейка. Там всички влакове са модернизирани, дори не можеш да отвориш прозорец. Всички кабини са затворени сякаш си в самолет.
Този влак е наистина уникален. Последната тенослинейка в България. Всички останали са били затворени. Страхотно е, защото е преминавала през Родопа планина, през малки селца, които са почти недостъпни, особено през зимно време, което многократно е било в опасност да бъде изгубено.
Срещнах се с това момче – Кристиян. Той и сдружението му са направили много за теснолинейката. Успели са да привлекат както български, така и чуждестранни туристи. Исках да попитам Кристиян защо прави всичко това, какво означава за него, как го прави“, посочва Джоди.
1 ден по-рано: 26.05.2021 г., сряда. Спирка „Стоян Митов“
Спирка „Стоян Митов“ е нова. Открита е по случай 100 години от първата копка за теснолинейката. Джоди се среща с Кристиян именно на нея.
„В момента се намираме на едно много специално място и това е новооткритата спирка. В тези 9 км, изкачвайки се в 5 етажа над себе си, линията чертае осморка, пресичайки се с 16 тунела – само в тази отсечка.
„Погледнато инженерно е най-гениалният участък, бележи връх в строителството, още повече, че тази отсечка е построена между 1925-1936 г. на миналия век без никаква механизация на труда. Слизайки тук, туристите попадат в една изключително откъсната местност, с прекрасни гледки, уникално чисти родопски гледки, няма път от никъде само с влака.
Предстои да насрочим дата, в която да приканим през нашата „Фейсбук“ страница да се съберат хора, желаещи да дойдат и да свършим малко работа – малко почистване, малко смяна на стъкла. Мечтаем си за няколко пейки с масички от палета, малко табелки за вариантите за разходка и гледка. Тази година са сто години от първата копка. Нямаме нужда от средствата, имаме нужда от ръчички – хора, които да дойдат и да се пленят от идеята.
„Изобщо не съм си и помислял, че ще срещна толкова много хора и ще се случат толкова много неща, които се случиха в тези отминали 9 години вече. Аз съм бил дете, сега съм голям човек, вече на 26 години. Да се върнат хора при нас и да кажат: „Вие, с примера, който давате, ме накарахте да повярвам, че в България също нещо може да се промени“. Това е най-голямото щастие, че хората, които са изгубили надеждата си я връщат. Моята майка ме караше да отида уча в чужбина, за да стана по-добре, по-образован, с повече пари в портмонето си. Аз ѝ казах: „Остави ме да опитам в България“.
Ако не се бяха случили така нещата, ако не бях срещнал тази чуваемост, подкрепа от съмишленици и от институциите, може би, и аз щях да съм отчаян като повече хора у нас, а сега благодарение на каузата – аз имам увереност, че от нас зависи по-доброто утре“, коментира Кристиян Ваклинов.
„Добро утро, драги пътници!“ Така, преди повече от 30 години Светла Матеева приветствала пътниците във вагон-ресторантът на теснолинеен влак „Родопи. С топлия си глас разказвала на пътниците любопитни факти за трасето, по което се движи влакът – спирките, местностите, градовете и селцата. На по топъл чай, кафе или пък бира - всеки можел да се полюбува на красивите гледки между Септември и Добринище.
И до днес Светла помни емоциите, които е изпитвала, докато пътува, както и радостта, която усещала от пътниците, когато чуят гласът ѝ. И до днес влак „Родопи“ пътува по тесните линии. Има го и бистрото. А скоро ще зазвучи отново и гласът ѝ.
„В далечната 1974 г., тогава съм млад човек като вас и постъпих във вагон ресторант, беше по мое време, тогава бюфета, който сега е ресторант се води. Постъпих на радиоуредба – влаков говорител… Аз имах радио уредба вътре в кабинката, която в момента не съществува. Имаше пулт, на който имаше бутони, пускахме музика. Нашето време беше с касети… пускаме музика озвучаваме целия влак и започваме да съобщаваме инфо на пътниците.“
Финалната спирка на теснолинейката е „Аврамово“, там приключва и пътешествието на Джоди.
„Мисля, че България все още се развива. Да, има бедност – видях го в много части на страната. Обаче, зависи какво точно имаме предвид, когато говорим за бедност. На места като Родопите, където хората произвеждат всичко сами – имат си животни, градини. В известен смисъл, те не са бедни. Имат други богатства в живота си – здрави семейства, силни традиции. Живеят на красиви места, дишат чист въздух.
Една от любимите ми снимки от България е на баба Симка с нейните кози, които са и като деца. За мен тя е символ на силната българска жена. Жена, която е имала тежък живот, но е намирала начин да се справи с всичко.
В каква посока ще се движи България напред – това зависи от самите българи, определено. Най-хубавото, което би могло да се случи тук е младите да се задържат или да се завръщат, за да се грижат и да изграждат страната си. Този влак е като метафора за тази държава. Много е стар. Има нужда от поддръжка. От време на време се налага на хората да поправят нещо по него.
В същото време обаче е привлекателен за млади хора. Да идват тук, да работят тук и да се грижат за него, може би, точно както биха го направили за бъдещето на България. Хубаво е да го видиш отстрани. Сякаш всичко се преплита тук, през този влак, пътуващ от Септември до Добринище“, посочва Джоди.
