Преди близо век България е въвлечена в най-кървавия световен конфликт на XX век. Забравена заповед и закъсняла награда припомнят една потънала в прах история за човешкото в човека. И за признанието, което идва, макар и със закъснение от 75 години.

Пролетта на 1944 г. Вече три години България воюва на страната на Тристранния пакт, в който участват Германия, Италия и Япония. След смъртта на цар Борис III се чувства политическа нестабилност. Развитието на войната също не е в полза на българските съюзници. България преживява опустошителни бомбардировки от Антифашистката коалиция. Черно море и река Дунав са осеяни с мини.

17-годишният ученик Цонко Филипов от видинското Ново село се подготвя за състезание по гребане, когато пред очите му румънски кораб попада на речна мина.

„Видях, че корабът е във въздуха. И почва да потъва… и стана страхотен водовъртеж. Потъва корабът. Потъват хората. Какво да правиш! Взимам каквото мога. Хванах единия, дръпнах на лодката…, после другия. И отивам на румънския бряг да ги оставя, щото е близко”, разказва Цонко Филипов.

В това време цялото село се стича на брега. Тези, които имат рибарски лодки, се спускат към бедстващите хора.

Цонко Филипов достига чуждия бряг с двамата спасени войници, но е посрещнат враждебно.

„Часовият вдига пушката. Вика – оставаш тук. Викам: а бе, да се върна каквото мога още да оправя. Не! Докато не получи разрешение от Калафат. Получи разрешение, но късно. Мина един час. Отивам аз и нищо, всичко потънало”, спомня си Филипов.

Единствени свидетели на трагедията стават жителите на Ново село. Предимно жени, деца и старци, тъй като повечето млади мъже са мобилизирани.

Когато се връща на мястото на трагедията, Цонко Филипов забелязва, че приближава друг кораб и се опитва да предупреди за опасността, но за този кораб е късно.

Според военните архиви минирането на река Дунав започва на 8 април и продължава до октомври 1944 г. Първият етап приключва през май, когато над реката са спуснати около 400 мини.

Държавният военен архив пази три документа, които показват, че речните мини са потопили множество плавателни съдове в Дунав. Заради зачестилите инциденти корабоплаването дори временно е прекратено. Военните изчисляват, че транспортът по реката намалява с 60-70%. През 44-та година над река Дунав са хвърлени над 4000 мини – около 2000 от англо-американските самолети.

В Ново село не са запазени автентични материали, документиращи трагедията и човечността на местните жители. Но споменът е жив в разказите на по-възрастните.

„Обикновените човеци, които са били на територията на Ново село, са се притекли на помощ, без да се съобразят с границите, с условията, при които ще пътуват и как ще спасят тези хора”, казва кметът на Ново село Георги Стоенелов.

Месец след трагедия – през юни 1944 г. министърът на народното просвещение Михаил Арнаудов изпраща заповед във Видинската мъжка гимназия – трима ученици да бъдат наградени с автоматична писалка за проявения героизъм. Един от тях е Цонко Филипов.

Днес наследник на мъжката гимназия е Средното училище „Цар Симеон Велики“, което пази архива от преди век. Заедно с Цонко Филипов награда за спасяване на бедстващите е трябвало да получат и Евгений Сурдулов и Боян Младенов.

В летописната книга на училището е описано, че учебните занятия са били прекратени след Коледа заради прелитащите англо-американски самолети и зачестилите бомбардировки у нас и в Румъния. Когато се разиграва трагедията през пролетта на 44-та година, учениците не са имали учебни занятия.

Заради края на войната и смяната на властта учениците не получават обещаната награда.

„Аз получих тая заповед, че ме награждават. Директорът ми я връчи. Обаче директорът и той избяга, щото е фашага, а комунисти са на власт. И аз останах без никаква награда. И не знам къде сложих тая заповед за награждаване. Намерих я преди месец. Намерих я и ми олекна”, разказва Цонко Филипов.

Вече 91-годишен той изпраща писмо до настоящия министър на образованието, че си иска наградата.

В министерството откриват заповедта и изпълняват обещаното преди 75 години.

Целият си живот Цонко Филипов посвещава на младото поколение. Първо иска да следва медицина в Румъния, но забравената заповед за награждаването обърква плановете му.

„Отидох в ОФ да ми дадат бележка – не може! Защо бе? Ами, ти какво си вършил с германците! Ми нищо, какво – спасявам удавени хора! И не ми се разреши”, разказва Цонко Филипов.

Въпреки че не сбъдва мечтите си, той успява да продължи образованието си. Първо завършва учителския институт във Враца със специалност физика и математика, после придобива правоспособност и за учител по физическо възпитание. Работата го изпраща в другия край на България – в Хасково. Колегите и учениците на Цонко Филипов в бившата немска гимназия не са знаели за подвига му, но не са и изненадани.

В спомените на неговите ученици най-голямото изискване на Цонко Филипов било не отлични спортни постижения, а отличен успех в училище.

През годините неговите ученици създават инициативата „Децата на Цонко Филипов“. Сред тях попадат лекари, учители, поети, съдии, министри. Бил е учител и на техните родители.

Сред „Децата на Цонко Филипов“ е и президентът на България Румен Радев. След 40-годишна раздяла учителят получи от ученика си почетния знак на държавния глава – за обществен принос и заслуги.

Вижте целия филм във видеото!