Там, където Изтокът и Западът се прегръщат, където цветовете на живота се завръщат и създават нещо ново. Като слово от миналото и настоящето. Като цветна дъга. Каквато е човешката съдба.
Ще ви разкажем приказка. Ще започнем с песента на една забравена общност, ще полетим нависоко с една вдъхновяваща жена, накрая отново ще завършим с песенна една българка. Ще се върнем назад във времето. Ще се влюбим. Ще погледнем и към бъдещето.
Символ на българската духовност и мост на времето или това е седалището на Българската екзархия, която и до днес пази културата и традициите на българите в Истанбул, наричани у нас ''цариградски българи''. Те са част от етническите общности, които по времето на Османската империя се заселват в някогашния Константинопол.
„Тези сгради ги нямаше, хората, които живееха тук в Екзархията от тази тераса, според легендата, според историите, които чухме, сядали тук и си пиели кафето и си говорели, ''мохабет'' и гледали морето насреща, гледали Босфора“, разказва Кириако.
Макар сега да са едва около 300 души, част от тези пазители на историята все още разказват за корените си, за да не бъдат забравени. Кириако и Юлия Лязева първо ги свързва историята, а после и любовта. Скоро отбелязват 49-тата си годишнина заедно. Заедно пеят всяка неделя в църковния хор в Екзархийския дом. Диригент е Кириако.
„Дядовците дойдоха от Костур, тук беше близо, много отиваха и идваха. На дядо ми дядо правеше търговия, оттам носеше маслини и дойдоха в Цариград. Всички там македонски говореха и някои гърчееха, нашите родители бяха с българско гражданство“, разказва Юлия Лязева.
„Нашите села са около Костурското езеро, нашето село е Куманичево, гръцкото име е Лития. Баща ми е дошъл през 1926 г. Със семейството се изселихме в квартал „Балат“, който е близо до нашата църква „Свети Стефан“. Там започват да произвеждат йогурт и млечни сладкиши. Като дете баща ми е продавал по улиците мляко“, добавя Кириако.
Баща му се жени за гъркиня именно в Желязната църква ''Свети Стефан''. Там сключват църковен брак и самите Кириако и Юлия.
„Ние сме една общност, един с друг се познаваме и имаме чайове, вечеринки, но бяхме и комшии, спалните ни бяха една срещу друга. Четирима братя бяха те, не стигаше къщата и бащата купи на другата улица един етаж и отпред пак се виждахме. Излязохме един, два пъти и решихме“, разказва Юлия.
В продължение на 53 години Кириако работи като инженер. Отличен е сред най-добрите в страната. Юлия се отдава на семейството си и заедно отглеждат две дъщери – Мариана и Евелина. Едната завършва руска филология, а другата става балерина.
Къде ви е домът?
Юлия: Домът ни е тук, стари сме вече, тук сме родени и тук ще умрем.
Кириако: Ние сме родени тук, цял живот сме тук, събираме се семейства, роднини. По -възрастните разказват спомените си, тези от Костурско. Ние ги предаваме на деца и внуци, за да знаят от къде са дошли и как са дошли, как са живели, как са отношенията с майката България
В дома сме на още един машинен инженер и неговата съпруга художник. Всяка мебел тук има история, а книгите в стаята подсказват за любов към словото и миналото. Христо Копано е роден в Истанбул през 1963 година. Прави изследвания за българската общност в Истанбул, участва и като съветник в писането на книги за нея. Родът му се заселва тук в средата на XIX век от места в днешна Северна Македония и Гърция.
„Те работят различни професии, отварят магазини, работят като еснафи, млекари, хлебари. Дядо ми Кузо тръгва по време на Балканската война тук от Истанбул и с българската армия продължава и в Първата световна война, след това пак се връща тук и се жени за баба ми, която също е българка“, разказва Христо Копано.
Неговата съпруга Павлина Копано пристига тук от Димитровград през 2008 г., когато сключват брак.
Двамата се запознават, когато Павлина отива на гости на нейни приятели в Турция, а Христо е изпратен да я посрещне.
„Оттогава няколко години се срещахме, виждахме, аз му гостувах тук, той на мен в България и накрая решихме, че трябва или да живеем заедно, или няма друг вариант“, казва тя.
Колкото случайна, толкова и съдбовна е срещата между Христо и Павлина. Случайно или не откриват, че преди столетие техни роднини са се познавали - дори са работили заедно.
“Христо е любител историк. Непрекъснато търси нови данни за неговия род. Интересното е, че когато търси неговите роднини в интернет по най-различни исторически документи излизат моите роднини от рода на баща ми Боботанови, които се оказват в едни и същи места на едни и същи времена. Родът е от Смолян, от Долно Райково, но те са пътували много, преподавали в Одрин и в Солунската гимназия. Единият ми прадядо е бил търговец на платове, от Долно Райково е той, има магазин в Ксанти, в Днешна Гърция, а ходи до Измир да продава стоки. Моят прадядо по време на Османската империя е пътувал през Истанбул, през Измир“, разказва Юлия.
Къде е домът Ви?
Павлина: Аз казвам, че имам два дома. Дом в Истанбул и в България, сърцето ми е там и тук. Живеем на няколко места. Светът е толкова малък.
Христо: Ще кажа, на първо място, като дом – Турция, но и в България, като отида, се чувствам добре и като у нас.
Павлина вече е част от българската общност в Истанбул и в момента освен художник с международни изложби е и преподавател по изобразително изкуство в неделното училище в Истанбул. То се открива през 2015 г. и е в основата на запазването на езика и традициите на общността. Помещава се в Екзархийския дом.
Бесарабската българка Наталия Хатиплоглу учи най-малките да четат и да пишат на български език. Още от дете копнее да живее в България. Родена в Молдова, завършва висшето си образование у нас. Мисли, че е сбъднала мечтата си, но съдбата й поднася изненада.
„Срещнах съпруга ми, който е български изселник от Омуртаг и се наложи отново да напусна България. Живея в Истанбул от 15 години, имам две деца“, разказва тя.
В класната стая намира малката България. Преподава на 45 деца от общо 60 в неделното училище в Истанбул всяка събота.
Кой е най-големият успех за Вас?
Наталия: Големият успех е, когато видиш едно дете идва и ти казва на български: „Г-жо, здравейте! Как сте?“
Бихте ли живели в България?
Разбира се. Ако не беше работата на съпруга ми, ако имахме възможност, щях да се върна в България, да си работя пак в детска градина или в начално училище и да си продължим живота по-щастливо.
Преди появата на Неделното училище - поради липса на ученици последното българско учебно заведение в Истанбул затваря врати през 1972 г., което се оказва ключово за българите. Това обяснява и журналистът и писател Верджихан Зифлиоглу. Тя работи във водещи медии като ''Хюриет'', ''Радикал'', ''Реферанс'', ''Ал Джазира''. Макар че е с арменски произход и няма български корени, пише книга за цариградските българи, първа такава в Турция.
„Когато те са загубили училището си, те вече са започнали да губят идентичност, защото езикът и културата са много важни. Можеш да отличиш веднага кой е посещавал българско училище и кой не е“, казва Верджихан Зифлиоглу.
Прекарва повече от година сред общността. Разказва, че сред тях има такива, които се определят за гърци.
„Това, което разбрах по време на интервютата, е, че те са загубили езика си. За съжаление, са изгубили съвременна си идентичност, смесените бракове вече са факт, виждаме, че те губят културата си. Те знаят за България, но заради комунизма не са успели да поддържат връзка с роднините си от България. Те обичат страната си, но, на първо място, обичат Истанбул, защото миналото им е в Истанбул“, добавя журналистиката.
Архивите за българската общност са оскъдни, което е загуба за историята разказва Верджихан.
Мислите ли, че ще изчезнат някой ден като общество?
Това е мнението ми, това написах и в книгата. Обществото се променя, така че след 20-30 години българската общност в Истанбул ще изчезне. Ще се прероди в нова култура.
Как ще опишете тези хора?
Неповторима история на Истанбул.
Ферихан Ъшък управлява един най-големите самолети на националните авиолинии в Турция и е сред 277-те жени пилоти на компанията. Лети от почти 20 години. В нейната история ще се припознаят онези, които през 1989 г. са изселени от България в Турция. Това се случва и с Ферихан, тогава е едва на 10 г., но спомените ѝ са ясни.
„Спомням си, че оставихме всичко и пресякохме границата с кола и само с най-обикновени вещи. Местните хора ни приветстваха с махане на ръце през целия път след границата. Помня хубави неща и тъжни неща. Емиграцията е трудна не само за възрастните, но и за децата. Не съм единственият и не съм последният с този житейски опит. Вече като възрастен разбирам повечето неща, но докато преживявах, не беше толкова лесно“, разказва тя.
Със семейството си се настанява в училище в Текирдаг, на почти 150 км. от Истанбул. Спят в класни стаи около месец, отиват и при далечни роднини, докато накрая се установяват самостоятелно в къща.
Копнежът към летенето не е наследствен. Майка ѝ е шивачка, а баща ѝ електротехник, вече са пенсионери. Животът ѝ в България, макар и кратък, определя бъдещето ѝ, защото именно там започва да мечтае.
„Съвсем близо до къщата ни имаше военно летище, когато живеехме в Добрич. Опитвах се да видя самолетите, докато минаваха и разклащаха стъклото на прозореца. Поставях лицето си на стъклото, за да ги видя и да усетя вибрациите, които оставят след себе си“, спомня си тя.
Най-дългият ѝ полет е до Лос Анджелис. Лети от 50 до 110 часа на месец. Не разделя полетите по километри или времетраене, за нея всички са специфични и различни посвоему.
„Сега летя с Airbus 330. Имам опит и с Boing 737, Bоing 777 и Airbus 320. Преди всичко всеки трябва да има предвид, че ние сме обучени да управляваме безопасно самолета, всички пътници и товари от една точка до друга. Всичко в авиацията има ограничение, което се отразява на безопасността на полета. Направих няколко полета при силен вятър до 100 км в час. Имах светкавица в дясното крило при подход. За 19 години полет това нормално време и всички кацнаха безопасно, Слава Богу“, разказва тя.
Ферихан не прекъсва връзката си с България, където има роднини. Разказва, че в Турция българите са смятани за трудолюбиви, справедливи и позитивни хора, затова се чувства приета.
Можем ли да сравним България с Турция и как?
И двете са моя земя. Това е въпрос като "кой обичаш най-много мама или татко?" Сравняването е разделяне. Чувствам се като у дома си и на двете, обичам и двете. Както казват в Далечния изток: "еднакви, еднакви, но различни".
Какъв е ключът към успеха?
Самодисциплина и смелост да опитате. Също така трябва да приемете провала, който е само стъпка от процеса.
Ако животът е бяло платно, на което рисуваме, Ива Йонова вместо бои използва ноти. Родена е във Велико Търново в семейство на строителен техник и взривен инженер. Завършва музикалното училище в Русе, след това и консерваторията в София.
„При Маргарита Лилова имаше майсторски клас във Варна, където бях избрана да кандидатствам във Виенската консерватория. Приеха ме за 3-годишен курс на обучение музикално-драматично изкуство“, добавя тя.
Това се случва през 90-те. В началото има трудности с езика, но с уроци научава немския и така остава във Виена в следващите 23 години.
„Оттам отидох в Нюрнберг, паралелно учех там при един от най-големите вагнерови певци. Той повярва в мен. При този човек открих, че потенциалът, който имам, мога да го реализирам и да работя като оперна певица. Той ми предостави връзки с много големи диригенти, с големи имена“, казва Ива Йонова.
Тя се качва на световната сцена – от Канада и Германия, стига до Китай, който описва като приказка в бъдещето със силна връзка с миналото. Връща се във Виена и съдбата отново се намесва.
„Получих обаждане от колега, с когото съм учила – Ердем Байдар, той е много талантлив бас баритон, тук е в турската опера, в операта в Анкара. Той каза, че има нужда от белкантов курс в университета ''Хаджетепе'' в консерваторията, имам нещо предвид, но няма да ти кажа, просто направи курса ми каза. Това беше през 2015 г.“, разказва Ива Йонова.
Започва работа със студенти, следва и предложение за договор в най-престижната от петте консерватории в Анкара.
„Тази е най-добрата, създадена от Ататюрк по модел на България, на българската култура. Той самият е казал: ''Щом българите могат да направят опера и консерватория защо да не можем и ние“, добавя тя.
Идва в Анкара за една година, но вече е повече от седем години тук. Професията е ревнива и изискваща, като да си олимпийски шампион разказва Ива.
„В един момент видях, че това не е всичко и че като се затвори завесата имам нужда от личен живот. Като дойдох в Турция, забавих темпото, колегата, с когото работя, всъщност най-добрият пианист в Турция за мен, стана част от моя живот“, добавя Ива Йонова.
Преподават заедно на студенти, правят и концерти. Неповторима жена като слънце – така описва Ива нейният спътник в живота.
„Всеки ден с нея научаваме нови думи на турски и на български, може би повече от 1000 думи. Културата ни е много близка. Музиката обединява хората в мир. Това е глобален и международен език. Музиката има много силна вибрация. Дори да не говорите на същия език, може да си говорите с музика. Това за мен е над всичко“, разказва Бора Атешякан.
Повечето студенти на Ива получават високи отличия и награди в конкурси. Такава е Гюнеш Улучай, която вече се вижда на международната сцена.
„Ива Йонова е изключително голям шанс за нас. Тя е изпълнявала толкова много произведения на международни сцени. Виждам я като идол“, казва тя.
С диплома в ръка и към бъдещето гледа Ямур Дурусу, който е бивш студент на Ива.
„Аз съм първият ѝ студент, който започва с нея и завършва с нея. Развитието на гласа ми е благодарение на нея. Всичко й дължа. Има страхотно сърце, благодаря ѝ сърдечно“, казва тя.
Как определяте живота си?
Интересен, с много сътресения, с много завои, но съм благодарна на всичко. Слава Богу, съм имала един оптимизъм, който е в характера ми, с този оптимизъм винаги съм вървяла напред дори в най-трудните моменти.
Къде е Вашият дом?
Моят дом е, където е музиката, където съм аз и моите любими хора. Навсякъде е моят дом.
Показвахме ви герои от миналото и настоящето, тяхната болка и история от първо лице. Сега се разделяме с посланието да не забравяме миналото си, но и да не оставаме в него, да се борим и да не се отказваме, за да може и нашата приказка да има щастлив край.
