Вече живеем във втория ден на 2022 година. Нещо обичайно ще кажете, какво толкова, денят е към края си, идва следващият.

На фона на вълната от необичайности, които ни се случиха от 2019-та насам, се опитвам да ценя времето повече от обичайното. Ето защо за мен 2022-а започна в пространствено-времеви континиум още в края на 2021-а. Тогава помолих визуалният артист Елена Филипчева да декорира за зрителите на битиви репортерите семейната си маса. За да сложим сред порцелан, злато и сребро нова тема в Новата година.

Елена Филипчева, визуален артист, казва, че би искала следващата година да е едно ново начало.

„Когато подредиш и декорираш, и хората започват да се забавляват, измислят сами темата, започва върви разговорът, това е и възобновяване на социалните ни контакти, за които толкова тъгуват всички, че са позагубени“, казва Елена Филипчева.   

На масата на Елена Филипчева сядат всички поколения в семейството, както и приятелите. Така винаги има по някой стар, който да даде насока и много млади, които да прокарат път.

„Винаги трябва да има някой, който леко да ги напътства и да им каже, че това е порцеланът, това е златото и среброто, а те могат да изградят и да конструират живата си така както пожелаят, но дано да е игра за тях техният живот, с едно намигване“, отбелязва Елена Филипчева.

Според нея е много важно да се съхранява семейната памет. „И от тук нататък да вървят напред към бъдещето, гледайки го през очите на своите деца, защото те са новото, те са модерността. И е страшно важно във всяка къща да се възпитава вяра и надежда и да са пълни къщите с любов“, каза още тя.

Но задава ли се у нас промяната и кой да я сътвори, опази и продължи?

„Аз мисля, че една от грешките ни е, че винаги чакаме една огромна промяна, винаги очакваме от всичките наши политици, дори в семейството си, навсякъде имаме очаквания към хората. Аз лично нямам никакви очаквания. Всеки един от нас, ако може да погледне къщичката си, да конструира собственото семейство, дом и живот. Така всичките брънчици можем да изградим едно цяло и тогава всички заедно да сътворим тази държава, а не само да очакваме от едни хора да направят нещо за нас”, смята визуалният артист.

Ограниченията и забраните са част от семейната история на Елена, внучка на един от най-богатите мъже в Царска България, загубил всичко, дори и пенсията си, след 9-и септември 1944 година.

„Много неща бяха забранени за мен и за моето семейство и аз трябваше да живея с това, разбира се огромна роля имат родителите, както и днес родителите играят огромна роля за възпитаване на децата си по време на пандемията”, смята Елена Филипчева.

Един услужлив доносник изпраща в затвора близките й, защото говорят вкъщи на френски. Доносникът донася и още – от рода на това, че се хранят на бяла покривка или че слушат джаз.  

„Затова аз мога да си позволя да не слагам бяла покривка днес на масата, преживяла съм тези моменти“, отбелязва Елена.

Когато навършва 18 години, тя получава предложение от баща си да се откаже от фамилията му чрез Държавен вестник.

„Аз тогава така се обидих, той казва това ще ти носи изключителни последствия. Аз никога през живота си не смених фамилията си и реших, че с гордост ще го нося като някаква еврейска звезда на ревера си, и че това е моята фамилия и аз ще вървя напред“, спомня си Елена Филипчева. Според нея това я прави много силна в живота.

Филипчева е пълна отличничка, изключена от Комсомола и със забрана да пътува, да учи любимата си архитектура и да работи на щат. Днес тя е визуален артист, фотожурналист, автор на хиляди фотопубликации и един от създателите на културната и естетска инициатива Bon Marché.

Не само хората са с необикновени съдби, твърди като камък, изправен пред девет бала вълни от превратности.

И скъпоценните камъни и метали се срещат с изменчивата палава Фортуна. Като тази перла, заложена в топлите води на Индонезия, за да се превърне в култивирана. Но силна буря в океана променя предначертаното.

„В продължение на повече от 120 години тя живее в океана. До момента в който я намират, а преди 15-16 години я купих“, разказва бижутерът Емил Рангелов.

Има хора и на сън да ги бутнат, но ще кажат, че диамантите са най-добрите приятели на жените. За бижутери и ценители зелените и розовите диаманти - най-редките в света- имат стойност отвъд цената.

„Това са камъни между един и три милиарда и половина години. Представяте ли си да носите на ръката си едно красиво бижу, което има три милиарда години история“, посочва бижутерът.

За Емил Рангелов срещата между старото и новото в изкуството и в живота е без начало и без край.

„Според мен винаги има ново и всеки го носи сам със себе си. Хората сме устроени различно един е песимист, друг е оптимист, но в този момент всички трябва да бъдат оптимисти. Новото идва с идеите, с амбициите, със стремежа, така че всеки един за себе си слага летвата според собствените си сили и дерзае напред”, казва още Емил Рангелов.

Преди 30 години той получава вторият поред лиценз за продажба на злато и сребро от Министерството на финансите и внася първите сапфири от борсата в Банкок. За 120 годишната перла с необикновена история е направил специален обков във формата на октопод. И все още я пази само за собствени си очи.

Ако сте виждали как проф. Коста Костов работи в двата си кабинета, в две различни болници у нас, значи сте били болен от COVID или от друго заболяване на белия дроб. Пациентите рядко забелязват, че нещо виси над главите им докато слушат за терапии и препоръки. А то е нещо много специално.

Поетът Борис Христов подарява саксофон на известния български пулмолог, който е от семейството на музиканти и запален почитател на джаза.

Преди много години обаче поетът, сам по себе си, се превръща в най-големия подарък за проф. Костов. Когато лекарят чества рождения си ден сред близки приятели, един от тях, друг поет и издател - Румен Леонидов - пристига на празненството, придружен от непознат.

„Той доведе със себе си един  брадат човек, с една бяла достолепна, мъдра брада, който не беше поканен от мен, аз не го познавах този човек. Румен каза, аз съм ти донесъл този подарък. Аз съвсем не без ирония казах, Румене, аз не приемам за подаръци живи хора, той казва не, това е най-скъпият подарък за теб, това е Борис Христов“, спомня си проф. Коста Костов.

В първия момент лекарят не може да повярва. И има основание - малцина знаят как изглежда Борис Христов заради дългогодишната самоизолация на автора на култовата стихосбирка от края на 70-те години на 20-ти век „Вечерен тромпет“.

„Аз просто го прегърнах, това направих, разбирате ли каква ирония, аз го чета от 78-ма, аз открих голямата поезия чрез Борис Христов”, разказва проф. Коста Костов.  

Проф. Костов и днес се радва на приятелството си с Борис Христов, който все така не обича публичността, но все повече прилича на Исус Христос от Назарет.

„Почтеността е наградата, която получаваш от Бог. Почтеността е божието слово в нас и когато я проявяваш биваш награден, ти се самонаграждаваш, защото всичко друго те измъчва. Този красив, вдъхновен егоцентризъм да направим така, че поглеждайки се в очите на другите да изглеждаме човеци като тях“, споделя проф. Коста Костов.

Когато се замисля за новото, професорът не е голям оптимист, защото у нас вярата в науката и солидарността не успяха да се издигнат като щит срещу смъртта у нас.

„Ние не се научихме през пандемията, че не сме индивиди, а сме общност. Когато българите са тръгвали на война, някой мислил ли е за страничните действия на куршумите, например. Ти тръгваш с песен на уста, за да дадеш всичко от себе си, здравето си, живота си, за тази общност, за България“, отбелязва проф. Коста Костов.

В навечерието на Новата година проф. Костов получи есемес от дъщеря си с молба да й приготви предварително закачалки за дрехи. Младото момиче учи в Германия и не иска да губи от времето, посветено на близките си. Отговорът на бащата не закъснява.

„Скъпа дъще, закачалките са неща, за които не трябва да мислим когато се видим, ние сме твоите закачалки, ние сме дребните неща, онези малки, красиви неща, за които първо трябва да мислиш, когато отвориш куфара си. Ние те чакаме, закачалките също”, отговаря той на дъщеря си.

Проф. Костов е баща на три деца, има желанието да остане независим гражданин и предпочита да цитира друг любим свой поет - Константин Павлов, който казва, че човек не трябва да обича властта повече от таланта си.

Ако през 90-те на 20-ти век сте знаели от първо лице какво е Алма Матер, би трябвало да знаете кой е проф. Пламен Дойнов.

Днес професорът не е само ректорът на Нов български университет, а един от четиримата студенти на тази снимка. Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Бойко Пенчев  и Пламен Дойнов отдавна се бяха превърнали в събитие сред колегите си, когато застанаха пред обектива на свой приятел, позирайки така, както са го направили Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстьо Кръстев от литературния кръг „Мисъл“.

„Честна дума не  помня как ни хрумна да се снимаме като кръга „Мисъл“, помня обаче какъв беше поводът - спектакълът, който подготвяхме, в който най-нахално произнасяхме свои текстове.00.29.55 и всъщност това беше голямата игра, за пореден път доказана в българската литература през снимка, през наглед. Има една такава еретична мисъл, че никой днес нямаше да си представя кръгът „Мисъл“, ако през 1906 не бяха отишли в едно  софийско студио и не си бяха направили две снимки. И това е нагледът, който оказва изключително силно влияние изобщо на всяка памет“, отбелязва проф. Пламен Дойнов.

Но по-важното е - какво има зад снимката, ще намерим ли или няма да намерим там общите ценности?

„Можем ли ние да се опитаме да разговаряме равноценно, не равностойно, но равноценно с нашите предтечи с Пенчо Славейков, Пейо Яворов, д-р Кръстев, можем ли да ги изтеглим от миналото като големи творци, но и големи личности, именно,  защото не са безукорни в морално отношение,  имаме ли сили ние да ги положим близо до нас, за да можем да водим този диалог. Цялата тази много особена пародийна или аз я наричам парапародийна игра е едно голямо изпитание за възможностите ни да възприемаме миналото като живо. Ние всъщност защо изучаваме литературата, изучаваме културата, за да се учим на живеене“, казва ректорът на НБУ.

Провокативно професорът предлага на студентите си да мислят, че големите имена от кръга "Мисъл" са хора като всички нас, само че гениални.

Според проф. Дойнов надеждата е по-малкото име на мечтата и не бива да се отказваме от мечтите си, но да бъдем малко по-скромни в надеждите.

„Още по-малкото име пък на мечтата е обещанието - някой нещо ти обещава, ти обещаваш на някого. Трябва да внимаваш с обещанията, защото често не ги изпълняваш. Обикновено обещанията се дават, за да не бъдат изпълнени, само когато ги даваме на децата си само тогава се опитваме, като добри майки и бащи, да ги изпълняваме. Обещанията са признаците на бъдещето,  те те срещат някъде там след седмици, години и казват защо не ме осъществи“, споделя проф. Пламен Дойнов. 

А очакванията за Новата година не са като подарък в малка сребърна кутийка. И може би така трябва да бъде, дори само защото не живеем в сън или във филм.   

„Очакванията ми не са особено оптимистични, те са свързани с инертността, с която българското общество е склонно да се променя, също с една тежка, липсваща култура на дискусията. А иначе иска ми се цялата възможна свобода, това ми се иска. Много лесно употребяваме тази дума и понякога като видим, че свободата е застрашена, разбираме, че твърде лесно сме я предали“, смята той.

А вие, когато намерите време, най-ценното на света след здравето, според скромното ми мнение, помечтайте, обещайте, дайте си дума. Новите мечти са винаги на мода.    

Новата година ще направи от нас нови хора. Винаги си го казваме, нали? Но понякога пропускаме уловката   - нищо от новото няма да се случи без специалното участие на всеки един от нас. Всяко усилие е за добро и си заслужава. Честита Новата 2022 година!

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!