С 6 револвера, 500 пушки и две черешови топчета 1000 въстаници посрещат 8000-дния башибозук с храброст, за да защитят Баташката република. Просъществувала едва 12 дни.
Поривът за свобода среща жестокостта.
„И до ден днешен, където и да започват изкопни работи, излизат кости. Всяка педя земя в Батак е напоена с кръв“, казва Теодора Пейчинова – директор на Историческия музей в Батак.
Един въпрос остава неразгадан и до днес.
„Аз все още се чудя на силата на тези хора“, споделя Пенка Горанова- наследник.
Може би немалка част от вас са виждали тази снимка. Снимка, която ще ви остави безмълвни. Фотография, в която са заключени страданието, спомените, но и подвигът на един, събудил се от пиянство народ.
„С кости е написано: „Останки от 1876 година“, обясни Пейчинова.
Местните я наричат баба Марга. Често я виждали да седи пред входа на храма. Марга Горанова е жената до мъжа, който изправя Батак на оръжие – Петър Горанов. И ако името не Ви говори нищо, за костницата в Батак е чувал всеки.
В най-тежките дни на Батак страхът, но и надеждата се скриват зад каменните стени на църквата „Света Неделя“. Тя е и единствената напълно запазена сграда, след като градът е опожарен.
„Марга Горанова е участвала и в събирането на тези кости тогава преди много, много години. Тя взима дейно участие в подготовката на въстанието в събирането на храна, леенето на куршуми, укриването на боеприпаси. Заедно с много жени обличат униформи и също отиват по позициите. Именно тя е един от първите екскурзоводи в църквата, която е разказвала от първо лице на всички пристигащи. Тя е видяла ужасни и страшни неща и може би именно желанието да не се повтарят тези зверски убийства и кланета, я е карало да разказва на младите, на децата, на учителите, които са идвали тук с екскурзиите какво се е случило“, разказва Теодора Пейчинова – директор на Историческия музей в Батак.
Построена само за 75 дни през далечната 1813 година с участието на всеки батачанин. Светата обител се превръща в последната крепост за 2000 майки, деца и възрастни.
„Това е орехът, който е все още жив и той е единственият за съжаление, няма свидетел на събитията. Те с голи ръце копаят кладенец, който поради сухата пролет, нямало вода и започват да дават на децата си олиото от кандилата. А когато и то свършва, започват да квасят устата на децата си с кръвта на загиващите край тях. Страхът е бил голям при тези жени, деца и възрастни хора, за да потърсят храма за спасение. Те стоят тук три дни без храна, без вода, а децата непрекъснато плачели. На третия ден башибозукът докарва тук кошери с пчели, слама и газ за горене. Хвърлят кошерите през прозорците, палят сламата, напоена с газ, хвърлят и нея вътре и всички тези пушеци, пламъци и жиленето на пчелите кара хората да отворят трите врати на храма за въздух. Тогава започва страшна и ужасна борба. Хората са се защитавали буквално кой с каквото намери. С камък, с дървения кръст, с библията“, обясни директорът на Историческия музей в Батак.
Пролетта на 1876 г. българският етнос се събужда, за да поеме към подвиг. Извоюването на свободата след пет века в окови. Родопското градче Батак не прави изключение. Кървавото писмо на Тодор Каблешков така и не пристига там, но бунтът все пак се вдига.
„След като и жените и децата разбират, че е дошла свободата, се стича цялото население на Батак. Започва едно всенародно веселие. Извива се най-голямото хоро, което Батак не е виждал до момента. Жени, деца, стари, млади – хора, които с години не са излизали на площада, се хващат на това хоро. Всички заживяват с духа на свободата“, обясни Веселин Петков - председател на пловдивския комитет "Родолюбие".
Така се обявява Баташката република. Радостта на хората трае едва 12 дни.
„На 30 април 1876 г. от една от позициите пристига вестта за наближаване на многохилядна башибозушка армия. Всъщност тя е била около 8000. Тогава водачът на въстанието решава, че няма как 8000 срещу 1200 и предлага на хората да разчупят този обръч около селото и да се спасяват кой, както може. И всъщност около 800 души го последват. Останалите решават да останат тук и да пазят домовете и семействата си. Следващите няколко дни борбата преминава през всяка къща и двор, докато стига тук в центъра на селото. В центъра на селото е и училището. В него се укриват 200 млади жени и момичета“, разказва Пейчинова.
Училището е подпалено, а учителят Димитър Соджеров е съсечен на входа.
Преди десет години Православната църквата канонизира жертвите на Баташкото клане като светци. Днес и стената в Историческия музей пази част от имената на загиналите. Там намира място и името на Трендафил Керелов – един от организаторите и духовен водач на въстанието.
„Трендафил Точев Керелов загива много мъченически, тъй като е измъчван заради своите синове, въстаници. Бил е набит жив на ръжен и изпечен между два огъня“, заяви Пенка Горанова - наследник на Кереловия род.
Страниците на историята от Априлското въстание често разгръща Пенка Горанова – горда потомка на Кереловия род. Спомените грижливо пази от разказите на баба си Дафинка.
„Тя често разказваше една затрогваща случка, мистериозна за деня, в който всички батачани са отдавали почит на своите близки и загинали в Априлското въстание. На този ден – 17-ти май, по стар стил 4-ти май се е случило това. В нейната бащина къща на един рафт се е пазил часовникът, джобният часовник на Трендафил Керелов, на нейния прадядо и на този ден той е започвал да тиктака за известно време. Може би е напомнял за своя мъченически загинал собственик, а със сигурност е зовял, а и днес зове да бъдем истински достойни човеци“, споделя Пенка Горанова.
Поглеждайки назад към трагичните събития, въпросите за Пенка са много.
„В моите представи това винаги ме угнетява малко, защото са се случили много жестоки неща. Човек, както е способен да направи нещо благородно и хубаво, така е способен и да бъде като дявола. А са се случили ето такива неща, които са дело на дявола, така да кажем, най-лошото у човека. Просто се възхищавам на техния силен и непреклонен дух. Също така се възхищавам на тяхната силна християнска вяра, защото те благодарение на нея са успели да се преодолеят това, което е непреодолимо и да простят непростимото“, казва наследничката на Кереловия род.
Тук няма дом, който да не е дал жертва в името на свободна България.
Но дори и тези, които не са родом от Батак се чувстват длъжни.
През последните 14 години Веселин Петков и групата му от местния комитет "Родолюбие" участват във възстановките от Априлската епопея в Батак и района.
„Целта е Батак да не бъде свързван само и единствено с клането, тъй като преди това клане има епопея. Епопеята на жителите на Батак, които отделят от своя залък да си купят пушка, които изживяват своето пиянство на един народ. Местният ковач се опитва да отлее даже топ. Това е първият опит за изливане на метален топ. За съжаление не му е стигнало времето и този проект пропада, но това също показва духа и мащабите на самите батачани. На техните идеи. Как сами са мислели глобално и са знаели, че само с пушки няма да стане и е необходимо нещо по-силно и по-мощно“, каза председателката на пловдивския комитет "Родолюбие".
Пролетта на надеждата угасва полята с кръв. А след нея остава пепелта от 700 изгорени къщи и хиляди жестоко убити – деца, жени и мъже. Селището остава пусто до лятото на 1876 година, но куршумите и зверствата в Батак отекват силно в световната преса.
"Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половината самата черква, чиито ниски и мрачни арки изглеждаха още по-снизени и по-тъмни. Тяхната картина избождаше окото."
Това пише военният кореспондент на „Дейли нюз“ Джанюариъс Магкахан, който лично пристига в селището, за да разследва и опише събитията.
„Неговите дописки за въстанието в Батак помагат и за разследването на този погром и всъщност променят и мнението на много хора и цялата световна общественост и за Османската империя и се застъпват за каузата на българите“, казва Теодора Пейчинова – директор на Историческия музей в Батак.
През лятото на 1876 година работа започва и разследваща анкетна комисия за извършените зверства. Историкът професор Илия Тодев е сред учените, които се посвещават на изследването на Баташкото клане. В годините открива още сведения, които потвърждават Баташката кървава пролет, описани в редовете на един от анкетьорите и кореспонденти на немския „Кьолнише Цайтунг“ - Карл Шнайдер.
„Знаехме, че е имало германец. Но само това. Самият той е повече туркофил. Когато посещава Батак, неговите възгледи се променят. По-скоро в полза на България“, обясни проф. Илия Тодев –Институт за исторически изследвания при БАН.
Парче от статията му професор Тодев намира в австрийски вестник.
„Тя е озаглавена, това е много важно - "Едно българско село – като Голгота". Препратката към Голготата е много важна, защото това са основни понятия за християнското съзнание. Голготата е свързана с разпятието на Христос. Веднага препраща към жестокостите, които са извършени в Батак. От кого са извършени - от една империя. По този начин се третират всякакви такива освободителни опити. Даже има такъв израз "ятаганска система". Случва се такъв бунт и без много, много да му мислят османлиите пускат в ход ятаганите. Новото е мащабът“, обясни проф. Тодев.
145 години по-късно за историците едно нещо е сигурно - батачани проправят път към дълго жадуваната свобода на България.
„Без Батак нямаше да има Свободна България. Това е много вярно. Въстанието успява благодарение, то е вдигнато, замислено и осъществено от Бенковски, но ефектът се постига чрез местата като Батак. Батачани се оказа, че не могат да победят на бойното поле чрез оръжие. Те победиха, обаче чрез своята саможертва, следвайки Христовия пример“, казва проф. Илия Тодев.
Дълги години отнемат на батачани да изградят домовете си…отново.
И до днес всеки, помогнал на Батак, има място на паметната алея в града, съградена от труда на всички.
Така както предците им някога са дали живота си с безсмъртния си подвиг, в "града без сълзи", както го нарича Макгахан, всяко поколение вгражда и частица себе си.
Като тази чешма, оставена от набор 1958 г. Този мост, издигащ се с благодарност, за следващите поколения.
