Преди повече от 45 години, в края на 70-те, в България по правителствена спогодба започват да идват хиляди виетнамци.
Те не идват на екскурзия, a защото страната им е преживяла 20 годишна война с Америка, в която са загубили много. Някои – всичко.
Идват бедни, гладни и необразовани и очакват България да ги изучи, нахрани и да им подаде ръка, което страната ни прави по най-добрия начин за над 35 000 виетнамци.
А те няма никога да го забравят…
Това е история от миналото, която не е забравена. Тя се предава от уста на уста в семействата на хора от Ханой до Хошимин. История за приятелство и спасение.
„Историята ми е дълга. Аз съм учил в България от 1968 година. България за мен е втората ми родина, аз много обичам България. Защото България ми даде знания и всичко. Аз много обичам, но не само аз, а и много виетнамски граждани много обичат България“, обясни Та Мин.
„Аз пристигнах в България през 1967 година. Учих там до 1974 г. После посолството ме посочи да ръководя и превеждам във Варна първия курс - към 600 души. България е втората ми родина. Научих много неща от България. Хората са толкова добри и помогнаха аз да стана човека, който съм сега“, каза Нгуен Гоу.
„Ние сме български възпитаници. Българите са много добри с чуждестранните студенти“, допълни Дан Чо.
Тези трима души са част от Българо-виетнамското дружество, което наброява над 3000 души.
А на 10 000 километра - в България, също има хора, които още си спомнят за младежите, пристигнали от Виетнам. В село Габарево по разпределение дошла цяла група. И местните започнали и да ги учат, и да ги отглеждат.
„Поканихме ги и дойдоха само двама - Фък който им беше началник, и още един – Том. Дойдоха да видят как ще ги посрещнем, явно разузнаваха и после вече идваха всички. Фък беше като командир. Той им шиеше панталоните. Взимаха машина от нас. По отношение на войната нищо не казват. Мълчаха си“, спомня си Пройно Господинов от село Габарево.
Но последиците са били налице, казва доктор Елена Гроздева, която също по разпределение е лекар в Габарево и се сприятелява с групата виетнамци.
„Невероятно дисциплинирани, трудолюбиви, отговорни, с достойнство, не хленчат, справяха се с всички трудности и с работата, и в личен план със семействата им, които бяха останали там. Ограничаваха се в храненето, за да нямат проблеми предвид глада, който е след войната във Виетнам. Имаше грип. Върнах се от отпуска и разбрах, че едното момче е в много тежко състояние. С линейка отидохме до Стара Загора. След дни видяха, че не е по силите им и го прехвърлиха в ИСУЛ, където 6 месеца се бориха за живота му и колегите бяха отговорни. Имаше консилиум по тропическа медицина и той здрав напусна нашата страна. Това е спомен и за него, и за всичко, което те пазят за България в сърцата си. Те милеят за страната ни и искат да я посетят“, коментира Елена Гроздева.
Самите виетнамци казват, че никога няма да ни забравят. И докато спомените за България във Виетнам са живи, у нас те като че ли са избледнели.
Преди повече от 30 години един от районите в София беше известен като Виетнамските общежития. Оттам са минали хиляди виетнамски граждани, които са учили и работили в България.
На фона на близо 35 хиляди виетнамци, учили у нас, има и българи, които са избрали Виетнам преди десетки години. Кирил Грудин е един от тях. Завършва виетнамска филология в университета в Ханой и прекарва 33 години в страната, преди да реши да се завърне в България. Днес е преводач и често пътува между двете държави.
„Всичко идва от времето, когато голям контингент от виетнамски студенти и работници, беше в България. Мисля, че тогава нашият народ се е отнесъл много добре към тях, приел ги е. Даже те са обучени, работили са в български бригади и заводи. Те са останали с най-добри впечатления и сега се отблагодаряват. Затова във Виетнам където и да ходите вие ще видите хора, които са били в България, знаят български и са запазили най-добрите си чувства към нас“, коментира Кирил Грудин.
Той наблюдава развитието на Виетнам десетилетия наред и казва, че въпреки името – Социалистическа република Виетнам, в нея всичко е раздържавено. Частният бизнес е навсякъде, а държавата дава гаранции за неговото развитие и стабилност.
„Приличаме си и по манталитета. Ние сме една трудолюбива нация, те също са много трудолюбиви. И в културни отношения си приличаме. Ние имаме Пейо Яворов, те имат Сун Зиу - поет, който пише за любовта едни от най-красивите стихове. Така че в България трябва да има повече информация и нашите хора да опознават повече и повече Виетнам“, допълва преводачът.
А българо-виетнамската дружба е оставила не само спомени. Преди 45 години, през 1978 година, бащата на Исай Чунг Данг идва в България. Влюбва се в българка, женят се и остава тук завинаги. Днес синът му е кмет на село Български извор.
„Аз съм роден през 1983 година. Вече 46 години е тук в България и не се е прибирал. Сигурно му е мъчно. Избягва да говори по темата, защото му е мъчно. Дел е личният си живот, за да ни отгледа нас тук. Трудно е. Дано да иде поне един път“, обясни Исай Чунг Данг, кмет на село Български извор.
Самият Исай също не е ходил до Виетнам, а казва, че баща му има там братя и сестри, които с нетърпение чакат да се запознаят.
Ако погледнете картата, София и Ханой се намират на 10446 километра, но дори там има хора, които говорят езика ни и са ни благодарни за доброто, което сме направили за тях в миналото.
Автор: Десислава Ризова
Оператор: Иван Филчев
Монтаж: Калояна Климентова
Графики: Витали Варадинов
Продуцент: Веселина Петракиева
