Никой не знае бързо или бавно измина един век от кончината на Иван Вазов. Народният поет, министърът на просвещението на Княжество България, академикът на Българската академия на науките, депутатът от Източна Румелия и Царство България.
Той е първородният син на Съба Вазова, който изпълва със стихове тефтерите на баща си Минчо Вазов, вместо да поеме търговията, както се очаква от него.
„Той е пратен от баща си в Олтеница да изучава търговия, при своя чичо, но буквално бяга от него и отива в Браила при хъшовете, с които живее известно време, и точно в механата на Странджата, описана след това в повестта „Немили недраги“, разказва проф. Ана Кочева от БАН.
„Целият Вазов род като че ли е един умален размер на държавата след Освобождението – там има един класик на литературата, двама генерали и то велики, един лекар, най-малкият брат Борис Вазов е юрист по образование, вторият брат е търговец и строителен предприемач“, допълва изследователят на Вазов – Катя Зографова.
Изключителна роля върху развитието на поета е отредена на майка му, любителка на четенето и самообразованието. Съба Вазова останала да живее в дома на сина си в София до края на земния си път през 1912 г.
След смъртта на Съба Вазова, за Патриарха на българската литература се грижи една от сестрите му. Нежното присъствие в семейството на поета приключва след 15-месечния брак и продължилия с години развод с Атина Болярска. Нищо от личния живот на Иван Вазов не засенчва присъствието му в народните дела, които се простират върху две епохи – Възраждането и след Освобождението.
„Той е гражданин, той е министър, той е просвещенец, той е почетен член на БАН. Впрочем, първо на книжовното дружество, народен поет, едно звание, което никой никога повече не е получил и разбира се, той е гражданин на цялото българско етническо и езиково пространство в неразкъсваемата му цялост Мизия, Тракия и Македония, за които пише, милее и работи“, коментира проф. Ана Кочева.
Вазов пише постоянно – у нас или в чужбина, в различни жанрове и в мащаб, но отбягва да възпява короновани или облечени във власт персонажи. В потвърждение на този принцип една английска лейди филантроп се превръща в негова лирическа героиня.
„Иван Вазов има 2 стихотворения за лейди Странгфорд, не случайно тази велика жена, тази светица, най-любимата англичанка на българите дава своя сакрален медальон на младия тогава 26-годишен поет“, посочва Зографова.
Иван Вазов не се стреми към власт и кариерни висоти, а просто служи на народа си. Една от първите дейности, с които поетът се заема е да превежда от френски език, който е учил, но и сам усъвършенства. После става писар и съдия, макар да няма юридическо образование.
Поетът е един от видните дейци на Народната партия, два пъти става депутат, първият път в Областното събрание на Източна Румелия, той е русофил, който горещо отстоява идеите си.
„Строител на новата държава, на нивото на отговорностите си е, като в същото време успява да твори във всички възможни литературни жанрове, той ги създава, издава списание „Наука“, редактор на в. „Народний глас“, въобще Пловдивският период на Вазов е изумителен“, коментира Зографова.
„Клейми Батенберг, който е суспендирал Конституцията по това време и след това взема участие с брат си, другият генерал – Георги Вазов, в т.нар. проруски преврат през 1886 г, който е последван от контрапреврат и Вазов се налага да замине този път съвсем официално в емиграция“, посочва проф. Кочева.
Любопитен факт е, че романът „Под игото“ е написан именно на територията на Руската империя, в Одеса, където живеят много българи. Но за трите години зад граница Иван Вазов изпитва силна носталгия по родния край. Той променя позицията си за Русия по конкретен повод. Възторжен русофил при обявяването на Руско-турската освободителна война през 1877 г., Вазов има друг тон през 1916 г., когато румънски и руски войници се изправят срещу нашите на Добруджанския фронт.
„Той пише стихове като: „О, руси, вий братя славянски защо сте дошли тук“. Разбира се, перифразирам в момента. И отношението му към Русия продължава да е с известни симпатии към руския народ, но винаги с приоритет на българския национален интерес“, казва проф. Ана Кочева.
Жестоката съдба на Македония също е описана от перото на Вазов, отново с повод – шамарът на сръбския престолонаследник Александър Караджорджевич за младата Васка Зойчева, която му отговаря, че е българка през 1913 г. по време на сръбската окупация на Вардарска Македония.
„Вазов пише стихотворението „Па ща си ти“, което допълнително поставя темата Македония отново на преден план, защото това е времето, в което Македония губи своята принадлежност към българското етническо пространство и се превръща в част от кралство на сърби, хървати и словенци. В това стихотворение Вазов отправя послание – никога не казвайте какви сте, казвайте, че сте японци, или каквито и да е други, но не и българи, защото това е опасно, това е посланието“, допълва проф. Ана Кочева.
Неведнъж народният поет извиква уважението на околните, включително и на недоброжелателите. Откриваме го в спомените на Кирил Христов, близък до литературния кръг „Мисъл“, който остро се противопоставя на битовия реализъм в творчеството на Иван Вазов и Елин Пелин.
През 1920 г. Иван Вазов изпълва 70 г. Той е единствената личност, извън членовете на роялистката фамилия, заради която се издават марки, разпратени по всички телеграфо-пощенски станции у нас.
Освен колекционерска стойност марките придобиват такава популярност, че разрешението да се използват се удължава чак до 3 юни 1923 г., две години след смъртта на народния поет. Бургас е последният град, който творецът посещава преди да премине във вечността, отсядайки в най-известния хотел там.
„Той идва инкогнито с неговата сестра, но в архивите на Бургас пише, че след като аптекарят Зурков вижда в книгата за гости, че е дошъл Иван Вазов – вестникар, много се е зачудил кой е този вестникар и се казва Иван Вазов“, посочва Петя Великова.
Така на 8 юни 1921 г. Вазов бива разкрит. Бургазлийката Петя Великова наскоро открива документи за случката и за връзката с предците ѝ, едни от първите заселили се в града в края на XIX век.
„Това е било наистина голямо събитие, народно събитие, жителите на Бургас са се почувствали поласкани. Дълго време хората са аплодирали под прозорците на хотела, той е излязъл. Хотел „Континентал“ се е намирал буквално на сто метра от нашата къща, където те са живели. 1921 г.а вече моите прабаба и прадядо Анжелик Посторино и Георги Попламатас са съпруг и съпруга, а моята баба е била на 9 г.“, допълва Великова.
Пра-пра вуйчото на Петя Великова – Жан Посторино идва в Бургас през 1880 г. и също като Вазов става преводач от езика на любовта и секретар на френския консул в града. Гръцкият търговец, също като българинът Вазов твори на границата между две епохи, вместо на попрището на литературата се изявява на музикалната и театралната сцена.
Петя Великова още от дете е свикнала да възприема Иван Вазов като музика, предава това възприятие на трите си деца и на участниците в „Лятна академия на изкуствата“ в Бургас, която има вече 17 издания.
„Интересното в творчеството на Вазов е езикът, прекрасният, може би, аз като музикант, прекрасният, мелодичен език, на който той пише“, коментира Великова.
За паметното посещение на Вазов в Бургас през юни 1921-а сестрата му Въла пише следното:
„Свалиха го на земята до самото море. Ученици и граждани го плискаха с морска вода, а морето се пенеше и вълнуваше, сякаш съзнаваше тържеството на момента". Това е моментът от последното лято на Патриарха на българската литература, който затваря очи за света на 22 септември същата година“.
Един век по-късно народният поет символично ще се качи на сцената, която носи неговото име. В негова чест Народният театър излиза с премиерата „Народът на Вазов“, постановка на режисьора Диана Добрева и драматурга Александър Секулов.
„Всяко докосване до Вазов трябва да ражда смирение, неговото съществуване, първо в историята на българския народ – е чудо, чудо е и неговото творчество. Вазов е абсолютно чудо, наистина демиург на всичко, на това как мислим за народа си, как мислим за нацията си, как мислим за паметта, как мислим за всички категории. В края на краищата, той е такъв, създател на този народ по някакъв много величествен начин“, споделя Секулов.
Историята разказва, че след Ньойския мирен договор и Първата световна война българите плачат за разпокъсана България и се събират под балкона на Вазов на ул. „Раковски“, за да търсят утеха. Според едни източници Вазов също е разстроен и само плаче, според други, поетът държи насърчително слово, което завършва с думите: „Жив е българският Бог!“.
Постановката е четвърта премиера на сцените на Народния театър, посветена на живота и творчеството на поета през последните две години.
„За мен е едно документално обобщение на отношението, изобщо на Вазов към народа, към интелигенцията. Една по-скрита, една по-тиха, но изключителна откровеност и отношение към всеки един човек, разбираемо е, лошото е, че кой сега нарича другия брат и сестра, кой се отнася по този начин към други, кой милее, кой се бори за това и не на последно място кой дава пример в това отношение“, заяви Мариус Донкин, директор на Народния театър.
Година след година се сбъдва посланието на поета, който още през 1913 г. ни каза: „… и мойте песни все ще се четат“. В един от неговите разкази „Разходка из историята“ персонажите разговарят за отчаянието и робската психика, и се обръщат един към друг с „бачо“ и „брат“. „Бог не обича слабодушните, обича силните духом“, казва в един момент героят на Вазов.
Ако можем да го кажем и ние на глас – век, два или три по-късно, все така ще е вярно. Или поне насърчително.
