Те не са приятели. Не са близки, не са роднини. Обединяват ги три неща – родната България, здравословните проблеми и направеният избор.
В Испания през изминалата година са правени по средно 15 трансплантации на ден. Или казано по друг начин 5383 души са получи нови органи и нов шанс за живот. Статистиката показва също, че на милион население се падат по около 50 донора. Заради всичко това през последните години не малко българи приготвиха куфарите, взеха самолета и заминаха за Испания. За да търсят спасение.
Колко лесен може да е изборът между родна и чужда земя, когато залогът е животът ти – знаят и Веселина, и Андон, и Христиана.
„В Испания има създадена Национална организация за трансплантации от 1989 г. Няколко години по-късно – 4 или 5 страната се нареди на първо място в света по брой трансплантации на глава от населението“, казва д-р Глория де ла Роса от Националната организация за трансплантации в Испания.
Веселина Бисерова е диагностицирана с остра бъбречна недостатъчност, когато е на 35 г. По онова време живее в България – има семейство, деца, дом. Две години се лекува тук, но се влошава. Така през май 2003 г. тя събира живота си в куфар, оставя най-скъпите си хора и заминава на 3000 километра от дома. На летището я посреща нейна братовчедка – единствената ѝ позната сред милиони чужди.
Само за седмица Веселина получава документи, здравна карта и личен лекар. Три месеца по-късно – името ѝ вече е вкарано и в списъка на чакащите за трансплантация.
За 2 години и 10 месеца Веселина получава 19 обаждания за трансплантация. В 18 от случаите не е съвместима. 19-ият път е на връх Цветница през 2003 г., тогава изследванията показват, че и четиримата извикани могат да приемат чуждия орган. Лекарите избират да дадат бъбрека на Веселина, защото по техните критерии тя вече твърде дълго е в списъка на чакащите.
Така българката получава нов бъбрек, живее с него 7 години, след това губи и него.
Какво точно е довело до загубата на бъбрека, Веселина не знае. Оттогава обаче още повече предпочита чуждата земя и все по-рядко си идва в България. Заради загубата на трансплантирания орган българката отново е в списъка на чакащите и то от близо 10 години. Този път обаче обаждания няма, защото има антитела, които не позволяват чуждо тяло от донор. Веселина знае, че може да и се наложи да чака с години. Казва, че е готова, че има надежда и знае, че е на най-доброто място в света.
Всеки един гражданин на Испания е потенциален донор.
„В Испания има един регистър. Казва се регистър на предварителната воля, това е превода буквално. В този регистър можеш да кажеш, ако настъпи смърт и искаш да си донор, или искаш тялото ти да е за науката. Ако не си го попълнил, автоматично си донор“, обяснява София Николаева, адвокат по медицинско право в Испания.
Въпреки това лекарите винаги питат и семейството и повечето от тях казват „да“ на донорството.
Разликата между Испания и България е в блестящо организираната система, коментира Николаева.
Колко донори има, къде са спешните пациенти, как ще се транспортират органите – за всичко това отговаря испанската национална организация по трансплантациите. В нея работят общо около 50 души. Дежурни има 24 часа в денонощието. Те взимат важните решения – между смъртта на един и живота на друг. Всеки ден има около 10 донорски ситуации.
От нов орган нужда има и Андон Сотиров. Той и семейството му емигрират в Испания през 2002 г. 4 години по-късно проблемите с бъбреците му го застигат там. Следват изследвания, прегледи и лекарства. 12 години лекарите в Испания успяват да поддържат живота на българина без диализа.
През 2018 г. е вкаран в листата на чакащите, защото бъбреците му работят едва на 11%.
„5 месеца чаках, имах късмет, обадиха ми се и ме оперираха. Всичко беше нормално, всичко вървеше добре“, разказва мъжът.
Щастието и животът с донорски бъбрек продължават само седмица. После се оказва, че има тромби и запушване на вената и вадят бъбрека. През 2020 г. му се обаждат, за да му кажат, че заради COVID-19 не правят трансплантации.
Последните 3 години определено бяха изпитание за целия свят, включително и за медицината. В началото на пандемията в Испания трансплантациите са временно прекратени. През изминалата година обаче са направени 180.
В същото време в България към края на януари тази година в списъка на чакащи за трансплантации има 866 души. А за цялата изминала 2022 г. в България са направени общо 20 трансплантации - 12 бъбречни, 6 чернодробни и 2 сърдечни.
„Последната трансплантация, сърдечна, беше на 30 март миналата година – след това – нито една. Почти година!“, казва д-р Незабравка Чилингирова. Тя е кардиолог. Работи в университетската многопрофилна болница „Проф. Александър Чирков“. Тя включва пациенти със сърдечни проблеми в списъка с чакащи и ги проследява след трансплантация.
Според лекарката българите са склонни да даряват органи. Проблем има обаче в организацията и не рядко има забавяне при съобщаването за евентуална донорска ситуация.
Статистиката в България е плашеща. Особено, когато става дума за деца. Нуждаещите се търсят помощ в чужбина.
С годините обаче трансплантациите на Запад стават все по-трудни за чужденците. В това число влиза и Испания. Там ситуацията става още по-сложна, слез като през 2017 г. няколко българи са разследвани за източването на 1,5 млн. евро от испанската здравна система. Сънародниците ни са обвинени, че са им направени трансплантации на бъбреци, без да имат право на това. По-късно са оневинени. След този случай обаче испанците променят правилата. За да са сигурни, че първо ще могат да спасят своите пред чуждите.
„Преди беше: отиваш при личен лекар, той казва, че трябва да те включат и те включват. Сега за чужденците има преходен период и се изисква минимум да си живял в Испания 3 години и след това могат да те включат“, казва адвокат София Николаева.
По думите ѝ много българи отиват в Испания и чакат тези 3 години, за да влязат в листите на чакащи за трансплантация. Операцията е успешна.
Те не са приятели. Не са близки, не са роднини. Обединяват ги три неща – родната България, здравословните проблеми и направеният избор. И Веселина, и Андон, и Христиана знаят колко лесен може да е изборът между родна и чужда земя, когато залогът е самият живот.
