Децата никога не знаят всички тайни от света на възрастните. Така и нашите герои не могат да ни кажат всичко за последните 35 години. В bTV Репортерите Станчо Станчев разказва какво е да бъдеш дете на прехода.

„Много добре си спомням деня, в който Тодор Живков беше детрониран. Веднага изтичах в кухнята да съобщя на майка ми какво се случва. Тя не ми повярва. Трябваше да види по телевизията, че новините продължават да развиват тази тема“, разказва Стефан Антонов.

Тогава той е на 7 години. Познава Тодор Живков от манифестациите, от портретите на стените, на които се прегръща с другари от цял свят и ръководи събранията на БКП. Колкото Живков побелява, толкова повече другари се редят до него по събранията.

На 10.11.1989 г., след партийно решение, същите тези другари изместват Тодор Живков от всичките му постове в държавата. На тази сакрална дата бащата на Стефан Антонов е на празненство с колеги.

Срещаме се със Стефан в руините около мястото, което десетилетия изхранва неговото и над 20 000 други софийски семейства - комбинатът "Кремиковци".

С почести и речи рожбата на българо-съветската дружба е била открита на 6.11.1963 г. и става синоним на всеки завод на Народна република България.

„Детството ми със сигурност беше безгрижно - моето и на брат ми. А то е било осигурено заради доходите, които "Кремиковци" дава. Ние си бяхме едно семейство от средната класа в онези най-размирни и най-смутни времена“, разказва Стефан.

Размирните времена след 10 ноември тепърва очакват "Кремиковци" и неговата майка комунистическата партия отслабва. Надигат глас граждански движения, появява се първата опозиционна партия на промените СДС - не без сенките на БКП.

Цялата 1990 г. преминава под знака на публични демонстрации, СДС и техният лидер Жельо Желев губят първите демократични избори. Прояви като палежът на Партийния дом и свалянето на звездата от покрива му се опитват да подчертаят, че обществото иска политически преход от комунизъм към демокрация.

Върви се и към финансов преход от държавно-планова икономика към частна. Оказва се, че освен идеологически социализмът се е изчерпал и финансово.

„България фалира за първи път 59-а, 60-а година. Тогава се преотстъпва на Съветския съюз части от икономиката. България фалира за втори път 70-те години и за трети път през 1987 г., юридически през март 1990 г.“, разказва икономистът Красен Станчев.

След третия фалит тогавашният министър-председател Андрей Луканов обявява мораториум на външния дълг - страната ни не може да го изплаща. Второто правителство на Луканов ще остане в историята с т.нар. Луканова зима - в края на 90-та и началото на 1991 г.

Поне две поколения младежи са се редили на опашка за продукти по време на Лукановата зима. Опашките помни и Огнян Перцански, който тогава е студент по финанси в Свищов.

„Повечето от младите хора не виждаха някаква перспектива. Даже обратното. Ние изобщо не знаехме какво ще се случи в държавата“, разказва той.

Огнян е от онези деца на прехода, които напускат страната ни. Без признато образование и с 20 марки в джоба, той се отправя към Франкфурт през декември 1990 г.

„Пътуването в чужбина по това време в действителност беше трудно и ние нямахме информация как стават нещата. Трябваше много смелост и много голямо желание човек да го направи. В казармата съм бил граничар и съм виждал много хора, които са опитвали да минават границата без документи на черно и какви случки им се случваха. Това не беше моята цел тогава“, разказва Огнян.

35 години по-късно той се радва на семейство и професионално развитие извън родината.

Оказва се, че Огнян е част от най-голямата емигрантска вълна на прехода. Магдалена Костова от дирекция "Демографска и социална статистика" в НСИ разказва, че през този период миграцията е нараснала.

Според НСИ българите, които напускат родината от края на социализма до 1992 го., са над 470 000.

Хиляди са порасналите българчета от турски произход, които помнят опашките от автомобили по границата през т.нар. "Голяма екскурзия" заради "Възродителния процес" - насилствената смяна на имената на българо-мохамеданите. След тяхната вълна другите ни сънародници до 1992 г. емигрират в Европа.

Въпреки визите и океана мечтата за САЩ в ранните години на прехода заживява в сърцата на българите и след четвъртото ни място на световното по футбол от 1994 г. В този период по футбола се запалва и Стефан Антонов.

Продължи да четеш